етапи на болестта, то той щеше да бъде зле поне още една седмица.
Предчувствието й се оправда.
Състоянието му не се подобри нито на другия ден, нито на по-следващия. Алесандра лично се грижеше за него. Не можеше да позволи на Фленаган и на Валена да влязат в спалнята му, защото се страхуваше, че и те могат да се заразят. Фленаган се опита да се противопостави. В края на краищата той бе отговорен за господаря си и само той трябваше да се грижи за него. Фленаган обясни, че благородното му чувство за дълг изисква той да рискува. Алесандра възрази, като се аргументира, че вече е прекарала тази болест и следователно е единствената, която е в състояние да помогне на Колин. Опасно беше Фленаган да залага на карта здравето си, защото ако се разболее как щеше да се грижи за всички тях? Най-накрая Алесандра успя да убеди Фленаган. Той се зае с домакинството и дори пое допълнителния ангажимент да отговаря на кореспонденцията й. В къщата не се допускаха посетители. Само сър Уинтърс дойде да види раната на Реймънд и Алесандра използува случая да се консултира с него за болестта на Колин. Лекарят не влезе в стаята на Колин, тъй като не искаше да се зарази, но остави някакво лекарство, което според него щеше да успокои разстроения стомах на болния и предложи да разтриват Колин със студена гъба, за да облекчат треската.
Колин беше труден пациент. Алесандра се опита да последва съвета на доктора и да разтрие Колин късно вечерта, когато температурата му се повиши. Тя изми със студена гъба първо гърдите и ръцете, а после се залови и с краката му. Той изглеждаше заспал, но когато тя докосна болния му крак, Колин почти скочи от леглото.
— Бих искал да умра спокойно, Алесандра. Махни това проклето нещо оттук.
Сипкавият му глас не я засегна, защото тя все още бе зашеметена от гледката на ранения му крак. Целият му прасец бе в белези, които започваха от коляното и стигаха чак до петата. Алесандра не знаеше какво е причинило тази ужасна рана, но сърцето й се сви при мисълта за агонията, която Колин вероятно преживяваше. Истинско чудо бе, че въобще можеше да ходи. Колин метна завивките върху краката си и каза на Алесандра, макар и с много по-изтощен глас, да напусне стаята. Тя се опасяваше, че той може да е видял сълзите й, а не й се искаше да разбере, че причината за тях бе именно обезобразения му крак. Колин беше горд, независим човек и тя знаеше, че не му беше нужно нейното съжаление. Той не обичаше да показва страданието си пред другите.
Алесандра реши да отвлече вниманието му.
— Когато ми крещиш ме разстройваш още повече, Колин. И ако продължаваш да ми заповядваш по този груб начин, ще се разплача. Няма да изляза от стаята, дори и да станеш още по-злобен и невъзпитан. Така че, ако обичаш, отвий крака си. Имам намерение да го измия.
— Алесандра, заклевам се, че ще те изхвърля през прозореца, ако не ме оставиш на мира.
— Колин, снощи ти не се противопостави на разтривката. Защо си толкова раздразнителен сега? Да не би тази вечер треската да е по-силна?
— Нима искаш да кажеш, че снощи си ми измила краката?
— Да — излъга тя.
— А нещо друго, по дяволите?
Тя разбра намека му. Опита се да не се изчервява и отговори:
— Ръцете, гърдите и краката. На друго място не съм те разтривала. Престанете да спорите, сър — каза тя със заповеднически тон, промуши ръка под завивките и го хвана за крака.
Колин се предаде. Изруга нещо под носа си и затвори очи. Алесандра потопи гъбата в студена вода и внимателно изми и двата му крака. Беше толкова спокойна и съсредоточена, че едва когато покри Колин отново, забеляза, че през цялото време той не бе снемал очи от нея.
— Е — въздъхна тя — сега не се ли чувстваш по-добре?
Отговорът се криеше в изпитателния му поглед. Тя се изправи и се извърна така, че Колин да не види усмивката й. Алесандра постави каната с водата обратно на мивката, сетне напълни една чаша до половината с вода и я занесе на пациента си. Подаде му я и каза, че ще го остави за малко сам. Не бе направила и крачка, когато Колин я сграбчи за ръката и силно я стисна.
— Спи ли ти си? — попита той, все още с раздразнен тон.
— Не особено.
— Тогава остани да си поприказваме.
Той й направи място на леглото си. Алесандра седна, скръсти ръце в скута си, като отчаяно се опитваше да свали поглед от гърдите му.
— Нямаш ли нощни ризи? — попита тя.
— Не.
— Покрий се, Колин. — Алесандра не изчака той да се подчини и сама го зави.
Колин веднага отметна одеялото. Той седна, опря гърба си в таблата на леглото и шумно се прозина.
— Боже мой, чувствам се ужасно.
— Защо ти е толкова дълга косата? Стига чак до раменете. Изглеждаш като варварин. Наистина, имаш вид на разбойник — добави тя с усмивка, за да не го обиди.
Той сви рамене.
— Кара ме да не забравя.
— Какво да не забравиш?
— Че съм свободен.
Тя не разбра смисъла на думите му, но и на него не му се говореше повече. Той смени темата като й зададе няколко въпроса, отнасящи се до работата му.
— Фленаган сети ли се да изпрати писмо на Бордърс?
— Имаш предвид твоя колега?
— Бордърс не ми е колега. Той се оттегли от параходния бизнес, но ми помага, когато имам нужда.
— Да — отговори тя. — Фленаган изпрати съобщение и г-н Бордърс се е заел с работата. Всяка вечер той изпраща ежедневния отчет и бюрото ти е затрупано от документи, които те чакат да ги прегледаш щом оздравееш. Освен това имаш писмо от съдружника си — добави тя. — Не знаех, че вие двамата сте отворили филиал зад океана. Скоро ще ви знаят по целия свят, нали?
— Може би. А сега ми кажи ти какво прави. Не си излизала навън, нали?
Тя поклати глава.
— Грижих се за теб. Написах още едно писмо на Нийл и го помолих за втора среща. Получих кратък отговор, с който отказваше на молбата ми. Ех, ако не беше го изхвърлил тогава…
— Не искам да идва пак, Алесандра.
Тя въздъхна. Колин се намръщи и рече:
— Навличаш си беля на главата.
— Обещах да бъда дискретна. Тревожа се за Виктория — добави тя.
— Ти си единствената — възрази той.
— Да, знам — прошепна тя. — Колин, ако ти изпаднеш в беда, ще направя всичко възможно, за да ти помогна.
Стана му приятно от пламенното й обещание.
— Наистина ли?
Тя кимна.
— Сега сме като семейство, нали? Баща ти ми е настойник и аз се опитвам да те приема като брат…
— По дяволите!
Очите й се разшириха. Колин явно й се разсърди.
— Не искаш да те приемам като брат?
— Не, не искам.
Тя изглеждаше съкрушена. С недоверчиво изражение на лицето, Колин я гледаше втренчено. Треската не бе намалила страстта му към Алесандра. Проклятие, трябваше да е мъртъв и погребан, за да може да се отърве от нарастващото си желание да я докосне. Тя не съзнаваше привлекателността си. Седеше толкова спокойно и благоприличие до него, облечена в тази непорочна бяла рокля, която никак не беше
