Очевиден е фактът, че вашата приятелка е избягала с някого и мисля, че Колин е прав като ви казва да стоите настрана от тая история.
— Защо да е очевиден?
— Виктория е оставила писмо — обясни сър Ричардс.
Тя поклати глава.
— Всеки може да напише писмо.
— Да, но…
— Толкова се надявах на подкрепата ви — прекъсна го тя с отчаян глас. — Вие бяхте последната ми надежда. Виктория може да е в опасност и ние сме единствените, които можем да й помогнем. Само вие сте способен да откриете истината. Толкова сте умен и съобразителен.
Сър Ричардс се наду като пуяк. Колин поклати глава. „Един комплимент и тоя човек се размекна!“
— Ще бъдете ли доволна, ако открия регистрация на брака й?
— Няма да намерите такава.
— Но, ако все пак…
— Няма да се занимавам повече с тоя въпрос.
— Добре — съгласи се сър Ричардс. — Ще започна от семейството й. Утре ще изпратя човек да говори с брат й. Все ще разбера какво се е случило.
На лицето й грейна усмивка.
— Много ви благодаря — прошепна тя. — Но трябва да ви предупредя. Изпратих съобщение на Нийл, но той ми отказа да се срещнем. Колин се държа доста грубо с него и той явно не му е простил.
— На мен няма да ми откаже — твърдо заяви сър Ричардс.
Колин считаше този разговор за абсурден. Не му се понрави идеята директорът на Отдела за национална сигурност да си пъха носа в личните работи на чуждите хора. Тъкмо щеше да смени темата, когато една забележка на сър Ричардс привлече вниманието му.
— Скъпа принцесо, това е най-малкото, което мога да направя за вас, след като оказахте такова сътрудничество. Успокойте се, мила моя, ще имам някои отговори преди да си тръгнете от Англия.
Колин се наведе напред.
— Уточни, Ричардс — настоя той с неумолим тон. — В какво точно се изразява сътрудничеството на Алесандра?
Директорът се изненада от въпроса.
— Тя не ти ли е…
— Не сметнах за необходимо — отряза го Алесандра и скочи от стола си. — А сега, моля да ме извините, господа, но ще ви оставя да обсъждате собствените си проблеми.
— Седни, Алесандра.
Тонът на Колин не предполагаше възражения. Тя въздъхна и се подчини, но отказа да го погледне. Сведе очи към скута си. Предпочиташе да побегне и да се скрие, отколкото да говори за решението си, но постъпката й би се считала за проява на малодушие и безотговорност. Колин имаше право да узнае нейното решение. „Достойнство и благоприличие“ — припомни си тя двете свещени думи. Колин никога нямаше да разбере колко разстроена се чувстваше тя, и това бе нейната малка победа.
— Обясни ми защо Ричардс е доволен от твоето сътрудничество.
— Реших да се върна в родината на баща ми — едва прошепна тя. — Ще се оженя за генерала. Баща ти даде съгласието си.
Колин доста време не продума нищо. Бе вперил поглед в Алесандра, а тя — в скута си.
— И всичко е решено, докато съм бил болен, така ли?
— Да.
— Погледни ме — изкомандва той.
Тя едва сдържаше сълзите си. Пое дълбоко дъх и вдигна очи към него, Колин усети състоянието й. Тя кършеше ръце и се опитваше да не се разплаче.
— Никой не я е заставял насила — вметна сър Ричардс.
— Нима?
— Решението го взех аз — твърдо каза тя. Колин поклати глава.
— Ричардс, още нищо не е решено, разбра ли? Алесандра е под въздействието на инцидента от миналата седмица. Телохранителят й беше ранен и тя се чувства отговорна.
— Аз съм отговорна — извика тя.
— Не — възрази Колин. — Ти си уплашена.
— Има ли значение каква е причината?
— Да, по дяволите, има. — Той се обърна към директора. — Очевидно Алесандра е забравила обещанието, което ми даде миналата седмица.
— Колин…
— Мълчи.
Очите й се разшириха невярващо.
— Да мълча? Моето бъдеще се решава, а не твоето.
— Аз съм ти настойник — избухна той. — Аз решавам бъдещето ти. Изглежда си забравила тази малка подробност.
Приличаше на разярен дракон. Тя реши да не спори с него. Беше непоносим и ако не престанеше да я гледа така свирепо, тя щеше да стане и да напусне стаята. Колин отново се обърна към директора:
— С Алесандра говорихме по този въпрос миналата седмица. Решихме тя да не се омъжва за генерала. Можеш да кажеш на колегите си, че сделката се отлага.
Колин бе толкова вбесен, че не забеляза одобрителното кимване на директора.
— Тя няма да се омъжи за него. Генералът е много мил, нали? Изпрати цяла банда разбойници, за да му отвлекат годеницата. Странна проява на ухажване, нали? Де да беше в Англия! Бих искал да си поговоря няколко минути насаме с тоя негодник.
Алесандра не разбираше защо Колин се е разбеснял така. Не беше го виждала толкова ядосан. Беше прекалено слисана, за да се уплаши от него. Не знаеше какво да му каже, нито пък какво да направи, за да го успокои.
— Той няма да се откаже, Колин — продума тя, като едва овладяваше треперещия си глас. — Ще изпрати други.
— Това е мой проблем, а не твой.
— Нима?
Страхът в очите й намали гнева му. Той не искаше тя да се страхува от него. Умишлено смекчи тона си, когато й отговори:
— Да, така е.
Не снемаха очи един от друг. Нежността, която се прокрадваше в изражението му я караше да се разплаче от облекчение. Той нямаше да й позволи да напусне Англия. С усилие отклони погледа си от него, за да не види той насълзените й очи. Тя впери поглед в скута си, пое си дълбоко въздух и каза:
— Опитвам се да постъпя благородно. Не исках никой да пострада заради мен, а и сър Ричардс ми обясни, че има други възможности за по-добри търговски споразумения…
— Колегите ми смятат, че генералът би ни сътрудничил — намеси се сър Ричардс. — Аз лично не поддържам това абсурдно мнение. Аз мисля като теб, Колин. Човек не може да се довери на генерала. Така че, скъпа, виждаш, че няма нужда от благородството ти.
— А ако Колин пострада? — попита тя.
Сър Ричардс и Колин бяха смаяни от въпроса й. Алесандра отново се изплаши. Колин се облегна на стола си и впери поглед в нея. Тя не се страхуваше за себе си, не, тя се тревожеше за него. Това вероятно трябваше да го ядоса. Той е способен да се грижи за себе си и беше малко засегнат, че тя се притеснява за него.
Но освен това бе дяволски поласкан. Сър Ричардс повдигна вежди и погледна към Колин, очаквайки отговора му.
— Аз мога да се грижа сам за себе си — рече Колин. — Не искам да се тревожиш, разбра ли?
— Да, Колин.
