Принцеса Алесандра

Незабавното й съгласие му достави удоволствие.

— Сега ни остави сами, Алесандра. С Ричардс трябва да обсъдим някои други неща.

Тя бавно излезе от стаята. Не можа да се сбогува с директора. Поведението й не беше много изискано, но не я беше грижа за това. Толкова силно трепереше, че едва затвори вратата. От облекчение коленете й омекнаха. Тя се облегна на стената и затвори очи. Една сълза се изтърколи по бузата й. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои. В крайна сметка тя нямаше да постъпва благородно и да се жени за оня ужасен човек. Колин взе решението вместо нея и тя му беше толкова благодарна, че забрави гнева му. По необясними причини Колин бе взел присърце ролята на настойник. Той беше истински закрилник и Алесандра беше толкова благодарна за подкрепата му, че започна да се моли за него.

— Принцесо, добре ли сте?

Тя подскочи и избухна в смях. Фленаган и един непознат стояха на няколко крачки от нея. Дори не ги бе чула като са се приближили. Почувства, че се изчервява. Непознатият, който бе застанал зад Фленаган, й се усмихваше. Тя реши, че той я смята за луда. Алесандра се отдръпна от стената, потисна смеха си и рече:

— Много съм добре.

— Какво правехте?

— Размишлявах. — „И се молех“ — добави тя на себе си.

Фленаган не можа да чуе думите й. Той продължаваше да я гледа смутено. Тя се обърна към непознатия:

— Добър вечер, сър.

Икономът веднага се върна към добрите ек маниери.

— Принцесо, позволете ми да ви представя Морган Аткинс, граф Оукмаунт.

Алесандра се усмихна.

— Радвам се да се запозная с вас.

Той се приближи към нея и взе ръката й.

— Удоволствието е мое, принцесо. Отдавна съм нетърпелив да се запозная с вас.

— Така ли?

Той се усмихна, като видя изненадата в погледа й.

— Да, така е. Цял Лондон говори за вас, но разбира се вие знаете това.

— Не, не знам — призна тя и поклати глава.

— Принц-регента сипе хвалебствени слова за вас — обясни Морган. — Не трябва да се мръщите, принцесо. Чул съм чудесни отзиви за вас.

— Какви са тия чудесни отзиви? — осмели се да попита Фленаган.

Морган не свали поглед от Алесандра, когато отговори на иконома:

— Казваха ми, че е много красива и сега се убедих, че това е вярно. Тя е красива, и то несравнимо красива.

Алесандра се смути от ласкателствата му. Опита се да издърпа ръката си, но той не я пусна.

— Много чаровно се изчервявате, принцесо. — Той се приближи към нея и на светлината тя успя да види тъмнокестенявата му коса прошарена от няколко красиви сребърни нишки. Тъмнокафявите му очи блестяха закачливо. Излъчваше сила и власт, което според Алесандра се дължеше на високопоставеното му положение в обществото.

Титлата му позволяваше да се държи арогантно и самоуверено. Този човек беше чаровник, който съзнава собствената си привлекателност. Той знаеше, че с изпитателния си поглед я поставяше в неловко положение.

— Доволна ли сте от престоя си в Англия? — попита той.

— Да.

Точно когато Морган задаваше въпроса си, Колин отвори вратата. Той подочу как Морган искаше разрешение от Алесандра да я посети на следния ден и веднага забеляза руменината по страните на Алесандра. Забеляза също, че Морган държеше ръката й. Колин веднага се намеси. Сграбчи ръката на Алесандра и я придърпа към себе си. Прегърна я, през раменете с твърде собственически жест и погледна навъсено Морган.

— Алесандра е заета утре — рече той. — Влез в стаята, Морган. Директорът те чака, за да говори с теб.

Като че ли Морган не забеляза раздразнението на Колин, но дори и да му е направило впечатление, той реши да го пренебрегне. Морган кимна на Колин и се обърна пак към Алесандра:

— С ваше разрешение, принцесо, ще се опитам да измоля от братовчед ви позволение да ви посетя.

Тя кимна одобрително, а той се поклони и влезе в кабинета.

— Не ме стискай така, Колин — прошепна Алесандра.

Той усети присмеха в гласа й и погледна към нея.

— Откъде, по дяволите, му дойде тази идея? Ти ли му каза, че съм ти братовчед?

— Не, разбира се — отвърна тя. — Ще ме пуснеш ли сега? Трябва да отида в стаята си, за да си донеса тефтерчето.

Но той не я пускаше.

— Алесандра, защо си толкова щастлива?

— Защото няма да се омъжвам за генерала — отговори тя, отскубна се от него и хукна по коридора.

В този момент Морган излезе от кабинета и дълго гледа подир нея — с дяволска усмивка на устните — докато накрая Колин грубо го извика обратно в стаята.

* * *

Всички омъжени жени бяха нещастни същества. Тези кучки се чувстваха пренебрегнати от съпрузите си. Хленчеха и се оплакваха, и нищо не можеше да ги удовлетвори. О, да, той бе наблюдавал и изследвал това явление. Съпрузите обикновено не обръщаха внимание на жените си, но той не ги кореше за това. Всеки знаеше, че само любовниците получаваха любов и внимание, съпругите бяха само неизбежни пиявици, използвани за възпроизводство на наследници. Един мъж беше нежен към жена си, само когато поиска, любеше се с нея докато тя му роди дете и после я забравяше. Той умишлено избягваше омъжените жени, защото преследването беше прекалено лесно. Не изпитваше никакво удоволствие да гони куче, което не бяга. И все пак тази събуди интереса му. Тя изглеждаше толкова нещастна. Вече цял час я наблюдаваше. Тя се бе увесила на ръката на съпруга си и от време на време се опитваше да привлече вниманието му. Напразно. Съпругът бе потънал в разговори с приятели от клуба. Не обръщаше никакво внимание на малката си женичка.

Горката. Беше очевидно за всеки, че тя обичаше мъжа си. Беше жалка и нещастна. О, да, той щеше да промени всичко това. Усмихна се на взетото си решение. Ловът продължаваше. Скоро, много скоро, той щеше да сложи край на мъките й.

Глава 6

Колин, сър Ричардс и Морган разговаряха няколко часа. Алесандра вечеря сама в стаята си. Тя стоеше долу, като се опитваше да не заспива, надявайки се Колин да слезе при нея. Искаше да му благодари за проявения интерес към нейното бъдеще и да му зададе няколко въпроса за граф Оукмаунт. Към полунощ се отказа да го чака повече и си легна. Петнадесет минути по-късно Валена почука на вратата.

— Умоляват ви утре сутринта да бъдете готова за излизане, принцесо. Трябва да тръгнете в десет часа.

Алесандра се пъхна обратно в леглото и се покри със завивките.

— Колин обясни ли къде отиваме?

Прислужницата кимна и отговори:

— Да, в дома на сър Ричардс. На Бауър Стрийт, номер 12.