й изпраща писма, ако изникнат някои въпроси, но Джафи я помоли да му даде номера на мобилния си телефон, само за всеки случай, ако не може да се оправи с електронната поща.
Тъкмо когато реши, че е свършила, Джафи й връчи списък с имейл адреси и я помоли да ги вкара в адресника. Илай Уитакър беше начело на списъка. Следващият беше Дейв Тръмбо. Тя се усмихна, когато прочете адреса му.
След като свърши, Джафи настоя да я придружи до мотела.
— Знам, че не е далеч, а и улиците са осветени, но въпреки това настоявам да те изпратя. Пък и без това искам да се поразтъпча.
Навън все още беше горещо, но след залеза на слънцето температурата бе поспаднала. Когато стигнаха до алеята за коли, водеща към входа на мотела, Джафи й пожела „лека нощ“ и си тръгна.
Джордан влезе във фоайето с намерението да се отправи веднага към стаята си. Наоколо бе пълно с жени.
Амилия Ан се спусна към нея.
— Толкова се радвам, че успя.
— Моля? — не разбра Джордан.
— На рецепцията седеше Канди, дъщерята на Амилия Ан. Тя бе отпечатала името на Джордан върху розово картонче и стана, за да го закрепи на рамото й.
— Много се радвам, че можеш да се присъединиш към нас — въодушевено избъбри Амилия Ан.
— Към какво да се присъединя? — попита Джордан, усмихвайки се на наобиколилите я жени.
— Устройвам прощално женско парти на Чарлин. Спомняш си Чарлин, нали? — додаде шепнешком Амилия Ан. — Тя ти позволи да преснемеш документите си в застрахователната агенция, където работи.
— Да, разбира се. — Джордан огледа усмихнатите женски лица, за да открие Чарлин. — Много мило, че ме каниш, но не бих искала да се натрапвам.
— Глупости — махна с ръка Амилия Ан. — Всички ще се радваме да се присъединиш към нас.
Джордан понижи глас:
— Но аз нямам подарък.
— Това може лесно да се уреди — отхвърли протеста й Амилия Ан. — Какво ще кажеш да й подариш комплект от китайски порцелан? Чарлин си е харесала един страхотен сервиз. На Вера Уонг.
— Да, ще се радвам, но…
— Не се тревожи. Утре ще го поръчам и ще го добавя към сметката ти. Канди? Върви да вземеш още една картичка за подаръци и напиши върху нея името на Джордан.
Джордан се запозна с всичките двайсет и три жени и беше благодарна, че всички имат табелки с имената. През следващия час тя наблюдаваше отварянето на подаръците, докато отпиваше от сладкия пунш и похапваше кейк със сметана, покрит с дебел слой сладолед.
Когато се прибра в стаята си, имаше чувството, че във вените й тече захар вместо кръв. Бе напълно изцедена.
Спа непробудно през цялата нощ, на другата сутрин върна всички телефонни обаждания и остана в мотела до десет. Смяташе да отиде в застрахователната агенция, да копира останалите документи, да ги донесе в мотела, а после да изтича до сервиза на Лойд, за да го изчака да свърши с поправката на колата. И той щеше да свърши, каза си младата жена, дори да се наложи да виси над главата му и да го ръга с остен. Едно нещо бе сигурно: нямаше да търпи повече ново забавяне или изненади.
Но планът й се провали. Чарлин я посрещна с лоша новина:
— Опаковаха машината и я отнесоха един час след като Стив съобщи на продавача, че няма да я купи. Много ли ти остана да копираш?
— Около двеста страници — отвърна Джордан.
Благодари на Чарлин отново и се върна в мотела. Добре, планът се променяше. Щеше да отиде да вземе колата, а след това ще отскочи до бакалията, за да види с каква копирна машина разполагат. Ако не се зареждаше автоматично, щеше да потърси друга.
Лойд крачеше пред сервиза.
— Колата е готова! — изкрещя в секундата, в която я зърна. — Можеш да я вземеш. Дори свърших по- рано. Казах ти, че ще я поправя и го направих. Доволна ли си?
Целият се тресеше от нерви. Когато й подаваше сметката, ръката му трепереше. Явно бързаше да се отърве от нея, защото дори не преброи парите, които Джордан му даде.
— Нещо не е наред ли?
— Не, не, всичко е наред — припряно отвърна механикът. — Сега можеш да потегляш. — И без да я погледне повече, той се скри в сервиза.
Тя остави чантата си и лаптопа на предната седалка и завъртя стартера. Всичко изглеждаше наред. Реши, че Лойд спокойно можеше да спори с професор Макена за първото място на конкурс за откачалки. Радваше се, че повече няма да й се налага да си има вземане даване с него.
Подкара направо към бакалията и с облекчение установи, че копирната им машина е модерна и снабдена с всички екстри. Зае се за работа. Смяташе, че ако побърза, ще свърши за два часа. След това ще се обади на професора и ще му върне кутиите.
Напомни си, че е по-добре да се подсигури, отколкото сетне да съжалява. Затова купи вода, ако колата пак започне да прави номера на пътя. Освен това възнамеряваше да спре на първата бензиностанция и да купи антифриз за радиатора, ако отново се появи теч.
Изнесе двете деветлитрови бутилки с минерална вода от магазина. Паркингът беше пуст. Нищо чудно. Едва ли някой щеше да тръгне да пазарува в тази жега. Днес беше още по-горещо от вчера. Тя присви очи под палещите слънчеви лъчи. Имаше чувството, че ще изгори само докато стигне до колата. Остави бутилките на земята до багажника. Докато търсеше ключовете в чантата си, забеляза някакво парче найлон да се подава от процепа на капака. Стори й се странно, че не го е забелязала досега. Опита се да го издърпа, но не успя.
Намери ключа и го пъхна в ключалката. Капакът отскочи рязко нагоре и тя се дръпна. Погледна вътре… и замръзна. После бавно го затвори.
— Не — прошепна младата жена. — Не може да бъде. — Поклати глава. Просто й се привиждат разни неща, това е всичко. Въображението й си играеше лоши шегички с нея. Виновна е всичката онази захар, която погълна… и жегата. Да, това беше. Жегата. Навярно е получила слънчев удар, без да разбере.
Отново отвори капака. Имаше чувството, че сърцето й спря да бие. Вътре в багажника, свит като голям котарак в най-голямата найлонова торба, която бе виждала, беше професор Макена. Безжизнените му очи бяха широко отворени и сякаш се взираха в нея. Джордан бе толкова потресена, че едва смогваше да си поеме дъх. Не знаеше колко дълго остана така, взряна в мъжа — две секунди или може би три, но й се стори, че е изминала цяла вечност, докато вцепененият й мозък се размърда и изпрати сигнали към тялото.
Когато това стана, я обзе паника. Изпусна чантата си, препъна се в една от бутилките с минерална вода и затвори с трясък капака на колата. Колкото и отчаяно да се опитваше, не можеше да се убеди, че не е видяла труп в багажника.
Господи, какво ставаше тук?
Добре, ще погледне още веднъж, но, о, господи, никак не й се щеше. Пое дълбоко дъх, завъртя отново ключа и мислено се стегна.
О, боже, той все още е там.
Остави ключа в ключалката, притича отпред, протегна ръка и грабна мобилния си телефон от предната седалка.
На кого трябваше да се обади? В полицейското управление на Серенити? В окръжното или градското? На шерифа? Или на ФБР?
Две неща знаеше със сигурност. Първо, бяха й устроили капан, и второ — бе затънала до гуша. По дяволите, та тя беше добросъвестен гражданин, който спазва законите. Не разкарваше насам-натам трупове в багажника си и освен това нямаше ни най-малка представа какво да прави.
Нуждаеше се от съвет, при това бързо. Първият човек, на когото й хрумна да се обади, беше баща й.
