— Не трябва ли шерифът на Грейди Каунти да води разследването?
— Да, но Дейвис ми каза, че е в отпуск.
— На Хаваите — уточни Джордан. — А защо ФБР не помогне на полицейския началник?
— Изглежда, Дейвис смята, че ще може да се справи и без намесата на ФБР.
— Ами Лойд? Дейвис говорил ли е с него?
— Не — отвърна Ноа. — Никой не може да го открие. Сервизът му бил отключен, но Дейвис твърди, че това не било необичайно. Много хора в този град не заключвали вратите си.
— Обзалагам се, че вече го правят. В крайна сметка един от съгражданите им е бил убит.
— Само че професор Макена не им е съгражданин. Бил е чужденец, наел къща, живеел е много уединено. Странял е от всички. Всъщност никой в града не го познава.
— Мисля, че Лойд знае какво се е случило. Дори и да не е убил професора, обзалагам се, че знае кой го е направил. Беше страшно нервен, когато отидох да взема колата си. Смятам, че знаеше за трупа в багажника.
— Аз бих го определил като основния заподозрян.
— Нямаше търпение да си тръгна — продължи Джордан. — А това беше много странно, защото, когато отидох първия път с колата в сервиза му, той започна да ме сваля и няколко пъти ме покани да изляза с него. Опитваше се да ме задържи в града.
— А продължи ли с опитите си, след като си го заплашила?
— Не съм… о, добре, предполагам, че съм го направила. Но всичко беше толкова глупаво. Той поиска да узнае какво ще направя, ако колата ми не е готова, когато пак дойда и преди да успея да му отговоря, ме попита дали ще го нараня. Доколкото си спомням, заявих, че мога и да го направя.
— Разбирам.
— Не, не разбираш. Лойд е много едър мъж. Трябва да се покача на стол, за да го ударя.
— На стол значи?
Подигравателният му тон я раздразни.
— Вече разказах всичко това на началник Дейвис и доколкото си спомням, ти присъстваше там. Да не би да не си слушал какво се говори?
— Лойд ще се появи — предрече Ноа.
Тя кимна.
— Кога е срещата с Дейвис в къщата на професора?
Той погледна часовника си.
— След час.
— Имаш ли нещо против първо да се отбием в бакалията? Бих искала да копирам останалото от изследователските документи. Обещавам, че няма да отнеме много време.
— Всичките кутии ли трябва да бъдат предадени на Дейвис? — попита Ноа.
— Без копията. Смятам да помоля Канди да ми направи услуга и да ги изпрати в Бостън.
Канди беше на рецепцията и нямаше нищо против да услужи, както и да спечели малко допълнителни пари. Джордан попълни необходимата бланка с информацията, каза на Канди, че ще донесе кутиите, които трябва да се изпратят, плати предварително и се върна в стаята си.
Облегнат на вратата, Ноа разговаряше с Амилия Ан. Съдържателката му беше донесла кафе и панерче с домашно опечени кифлички с канела. Блузата й бе пъхната в панталоните, а горните й три копчета бяха разкопчани. Джордан можеше да се обзаложи десет към едно, че носеше сутиен с подплънки. Нервният смях на Амилия Ан последва Джордан, която влезе в стаята на Ноа и грабна от бюрото ключовете за колата.
— Смятам да натоваря тези кутии в колата — осведоми го тя.
— Идвам веднага — кимна агентът.
Грабна едната кутия, излезе навън, зави покрай ъгъла на сградата и тутакси забеляза, че дясната гума на колата е спаднала.
— Страхотно — прошепна тя. Гумата или бе спукана, или се нуждаеше от напомпване, но с този лош късмет, който я преследваше напоследък, се обзалагаше, че е спукана. Остави кутията на тротоара, пъхна ключа в ключалката на багажника и се отдръпна, когато капакът отскочи нагоре.
Не можеше да повярва на очите си. Не можеше да помръдне. Затвори очи, отвори ги, но нищо не се промени.
— О, стига — прошепна ужасената жена.
Затръшна капака на багажника и хукна към стаята на Ноа. Вратата му бе затворена. Тя заудря с юмрук по нея.
Той разбра, че нещо не е наред в секундата, в която видя изражението на лицето й.
— Джордан? Какво става?
Тя се вкопчи в ризата му и задъхано изрече:
— В багажника на колата ни има труп.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Лойд бе сгънат като акробат — единият крак под него, а другият — притиснат към тила. Върху лицето му бе застинал израз на безкрайна изненада, не болка, а просто удивление. Приличаше на огромен шаран с изцъклени очи, висящ в края на рибарска кука. Джордан бе убедена, че това изражение щеше да я преследва дълго, много дълго време.
— Права си, Джордан. Лойд наистина е бил едър мъж. — Ноа стоеше пред отворения капак и се взираше в трупа. Извърна глава и я погледна.
Тя седеше на каменната стена и го чакаше да свърши с огледа на мъртвеца. За нищо на света не можеше да гледа бедния Лойд и секунда повече.
— Не е в найлонов чувал — отбеляза с немощен глас. Не можеше да си представи защо в момента това е толкова важно за нея.
— Не, не е — съгласи се Ноа.
Началник Дейвис беше застанал до него. Двамата мъже вече си говореха на малки имена. Убийството имаше свойството да преодолява официалностите.
— Значи сме единодушни? — попита Дейвис, след като се облегна на багажника. — Един удар в тила. След това е бил напъхан в багажника, нали така?
Ноа кимна:
— Така изглежда, Джо.
— Ударът е строшил черепа — продължи със заключенията Дейвис. — Този, който го е направил, трябва да е бил доста силен. Някой наистина много силен.
Сякаш по даден знак, двамата мъже се извърнаха едновременно и погледнаха към Джордан. Нима се чудеха дали е достатъчно силна, за да убие Лойд? Тя скръсти ръце и изгледа намръщено Ноа. По-добре да не му минава подобна налудничава мисъл.
Джо се извърна отново към Лойд.
— Какво става? — попита объркано. — Два трупа за колко? Два дни? Или три?
— Това първото ти убийство ли е? — попита го Ноа.
— Второто, ако броим и това на професор Макена — отвърна новият началник на полицията. — Въпреки че не съм видял тялото, сега аз водя разследването. Това е второто убийство, извършвано някога в Серенити. Ние сме мирна общност. Поне бяхме такава, преди гаджето ти да се появи в града и мъжете да започнат да мрат като мухи.
Ноа не обори предположението на Джо, че Джордан му е гадже.
— Знаеш, че тя не го е направила. Не е убила нито един от двамата.
— Лойд беше главният ми заподозрян. Колата й е била в сервиза му и е имал възможност да го извърши.
— А мотивът? — подсети го Ноа.
Дейвис поклати глава.
