— Надявах се да си предложиш услугите. Направил съм списък… ако нямаш нищо против. — Лицето на Джо просветна.
— Ако наистина си чак толкова гладен, ние ще излезем да ти купим нещо — предложи Ник.
Лорен поклати глава:
— По това време всичко е затворено.
— Та още няма десет часът! — възкликна Ник.
— Съжалявам. Тук всички магазини затварят в шест.
— За бога, не съм в състояние да проумея как въобще тя се оправя в това градче. — Седна на стола от другата страна на масата, точно срещу агента и добави: — Представяш ли си, Джо, в радиус от петдесет мили сигурно не продават дори гевречета!
Лорен току-що бе преровила килера, но ръцете й бяха празни.
— Да, така е, но аз се справям и без пресни гевречета.
— Предполагам, че в града няма и магазин за понички на „Криспи Крийм“ — жално въздъхна Джо.
— Не, няма — отвърна тя.
Лорен отвори фризера в долната част на хладилника и започна да рови замразените зеленчуци.
— Не намери ли там нещо? — нетърпеливо попита агентът.
— Малко замразени броколи.
Чайникът започна да свири и Ник се пресегна да вземе чаша.
— Искаш ли малко чай, Джо?
— Предпочитам го с лед.
— Ние не сме дошли тук, за да ти слугуваме, приятелче. Ако искаш, направи си.
Ник накара Лорен да седне и й наля чаша чай.
— Никой от вас двамата не бива да критикува нашия град, докато не поживее в него поне една седмица. Първо трябва да го опознаете. Тук само темпото е различно — каза тя.
— Да, като в Ориента е — провлачено изрече Ник. Пренебрегвайки саркастичния му тон, Лорен рече убедително:
— Щом веднъж се научиш как да го спазваш, ще ти хареса.
— Съмнявам се.
Тя започваше да се ядосва.
— Трябва да бъдете непредубедени. Освен това, ако ми се прииска геврече, аз си купувам цял пакет от магазина и ги размразявам.
— Ама те не са ли пресни — възмути се той. — Всички ядат гевречета, Лорен. Те са основен национален продукт. Ами какво хрупат тогава колежаните? Гевречетата са най-здравословната храна, дявол да го вземе.
— О, престани да хленчиш. Ти се държиш като онези американци, дето пътуват чак до Париж и настояват там да се хранят в „Макдоналдс“!
— О, къде изчезна онази сладка сестричка, с която се запознах в Канзас Сити? — изстена Ник.
— Оставих я там — отговори троснато Лорен.
Джо стана от масата, грабна кутията с оризови пръчици от полицата, извади обезмасленото мляко от хладилника, а след това посегна да вземе супена лъжица и най-голямата купа, която успя да намери.
— Тоя тип Бренър е увеличил с двайсет процента предложената сума за хлебарницата на онази жена, а?
Лорен го погледна изненадано.
— Прослушах съобщенията ти — призна той. — И ми се стори, че Маргарет е на косъм да закрие магазина. Тази сделка може да се окаже прекалено изгодна за нея, за да я пренебрегне. Особено ако е толкова стара, колкото ми се стори по телефона.
— Не е чак толкова възрастна, но ти си прав. Парите ще осигурят пенсионирането й.
— Ти се опитваш да спасиш града, нали? — попита Джо.
— Не. Само се опитвам да спася градския площад — отвърна Лорен. — Не разбирам защо хората смятат, че прогресът означава да съборят красиви стари сгради и на тяхно място да построят нови и лъскави. За мен това няма смисъл. С площада или без него, градът ще си бъде добре, но неговият чар, историята му — това ще изчезне…
Ник я наблюдаваше как разбърква чая си. Правеше това непрекъснато през последните две минути, но все още не бе отпила нито глътка. Седеше неподвижно и замислено се взираше в чашата. Най-накрая Джо успя да привлече вниманието й, като почука с лъжицата си по празната купа.
Лорен забеляза, че поглежда часовника си, докато носеше съда към мивката.
— Джо, защо непрекъснато следиш за часа?
— Понеже съм го свързал — отговори й той. — Ако червената лампичка на разпределителното табло, което съм инсталирал в гостната, угасне, ще се включи алармата на часовника ми.
Отвън ненадейно изтрещя гръмотевица и плисна дъжд. Джо се развълнува:
— Майката природа ще ни помогне тази нощ. Нека да се надяваме, че ще има силна буря.
— Искаш силна буря ли?
— Разбира се — отговори той. — Защото Ник иска да изключи камерата, след като двамата изиграете малкото си представление за нашия човек. Ще направя така, че светлината на лампите да започне да трепка, а след това ще изключа всичко. Ще натисна бутона на главния превключвател — обясни той. — Когато лампите отново светнат, камерата няма да се включи.
— Предположих, Лорен, че няма да можещ да заспиш, ако камерата е включена — рече Ник.
— Не, не бих могла, благодаря — с облекчение каза тя.
— Камерата е свързана с една изводна кутия горе в мансардата — обясни й Джо. — Ние се надяваме той да влезе в къщата, за да я включи отново, смятайки, че прекъсвачът трябва да бъде регулиран.
Лорен кимна разбиращо:
— И ще го чакате, така ли?
Тя се облегна на масата, подпря брадичката си с длан и впери невиждащ поглед в задния прозорец със спусната завеса. Дали сега той не беше там някъде навън, наблюдавайки и изчаквайки своя шанс. Как щеше да се добере до нея? Докато спеше ли? Или щеше да изчака тя да излезе, за да се опита да я сграбчи?
Дъждът започна да трополи по прозорците.
— Готови ли сте да се качите горе? — попита Джо. — Бурята в най-скоро време ще утихне, а аз искам да се възползвам от тази възможност. Ще сляза на приземния етаж и ще се заема с електрическата верига. Изчакайте ме тук, докато изключа осветлението и отново го включа. После идете горе и си свършете работата. Ще ви дам пет минути и след това отново ще изключа всичко. Ник, ти демонтирай камерата и като приключиш, извикай ми, за да пусна отново осветлението.
— Добре, да започваме — съгласи се Ник.
— На шкафа в коридора има джобно фенерче. Така че ще виждате какво правите — каза Джо и стана. — Просто си стойте по местата, докато лампите светнат отново. Ще ги карам да мигат на всеки две секунди. Ще ви извикам, когато можете да се качвате горе.
Той побърза да мине по задния коридор, чуха се стъпките му по стълбите към сутерена. Ник стоеше на вратата и чакаше.
— Не си изпи чая. Досетих се защо го направи.
Тя вдигна учуден поглед към него.
— Че какво има тук за досещане?
Лампите примигнаха два пъти, а след това угаснаха. Изведнъж в кухнята стана тъмно като в рог.
— Не се стряскай — прозвуча утешителният му глас в мрака.
— Няма — увери го тя.
За част от секундата блесна светкавица и освети стаята. Лорен очакваше в сивата светлина да изникне някакво страховито лице. Наистина започваше да се плаши, както седеше в малката стая, където той се бе настанил като у дома си. Мили Боже, как само й се искаше да скочи в колата и да избяга. Защо се беше върнала тук?
Прозвуча гласът на Ник и това намали донякъде надигащата се в нея паника.
— Като правиш чай, преодоляваш напрежението. Това е твоята терапия, нали?
