Лорен обичаше това време на деня — бе мирно, тихо и прекрасно. За час тя си наложи да забрави за всичко останало и да се съсредоточи върху пътеката. Листата бяха влажни след снощния дъжд, но тя знаеше, че по обед вече ще са сухи. Сушата бе ударила здраво Айова и плевелите и шубраците бяха станали кафяви. Когато пое покрай синьото езеро, входът на природния резерват остана от дясната й страна. Имаше цели десет акра висока кафява степна трева. Подобно на нива с жито, тя се люлееше от лекия утринен ветрец.
Лорен мина покрай вилата на абата. Имаше чувството, че агент Уесън я наблюдава, но не можеше да го зърне, защото щорите бяха спуснати. Пристанът вдясно от вилата се издигаше високо над водата — още един знак, че отдавна не бе валял дъжд.
Тя направи пълен кръг около езерото. Пот се стичаше по тила й и между гърдите й. Намали темпото, след това спря, преви се на две и започна да си поема дъх дълбоко и равномерно. Зад себе си чуваше учестеното дишане на Ник.
Както бяха застанали там, двамата представляваха лесни мишени. Той бързо огледа гъстата гора и избуялите храсталаци наоколо и отиде по-близо до Лорен. Фланелката му беше мокра от пот. Избърса челото си.
— Хайде, да се махаме оттук — предложи припряно той.
Момчетата ги чакаха на входа на парка. Като се хилеха глупаво, те пак наобиколиха Ник и Лорен и затичаха с тях.
— Имат още много хляб да изядат — промърмори Ник, когато Лорен махна за довиждане на момчетата и спринтира нагоре по алеята пред къщата.
Щом веднъж вратата се затвори зад тях, агентът се успокои.
— По дяволите, навън беше много влажно.
— Какво ще кажеш за езерото? Нали е красиво?
— Видях го вчера — напомни й той. — Когато ходихме при Уесън.
— Наистина е прекрасно. То е рай за рибарите. Направо можеш да видиш рибите над каменистото дъно, толкова е бистра водата.
— Така ли? Не забелязах.
Тя бе подпряла ръце на хълбоците си и все още леко се задъхваше.
— Че къде гледаше?
— Към всички места, където онова копеле би могло да се скрие. Може да те е държал на мушката през цялото време — от момента, когато влязохме в парка, до мига, когато си тръгнахме. Аз въобще не бих могъл да го забележа. Не мога да ти позволя пак да бягаш. Чуваш ли ме, Уесън? Територията, която трябва да покривам, е твърде голяма.
Лорен усети, че устните й пресъхват от напрежение.
— Смяташ, че той ще използва оръжие ли? — прошепна невярващо тя.
— Може да опита да те простреля в ръката, за да те накара да забавиш ход — рече Ник.
— Имаше и други агенти, които ви следяха с оптическите си мерници през цялото време, докато бяхте в парка — добави Джо. Лорен мина покрай него, отивайки да си вземе минерална вода. Той я последва в кухнята и продължи да говори: — И двамата бяхте в безопасност.
Тя се върна във всекидневната, подхвърли на Ник бутилка „Евиан“ и отвори своята. Отпи една голяма глътка и пое към стълбището.
— Ще взема душ.
— Почакай — каза й Ник, като я изпревари по стълбите. Той огледа банята, за да се убеди, че вътре не я чакат изненади.
Беше прекалено предпазлив и тя му бе благодарна за това.
— Ти можеш да се изкъпеш в другата баня надолу по коридора — предложи му тя.
— Ще почакам.
Ник седеше на леглото и говореше по телефона, когато тя излезе от банята петнайсетина минути по- късно. От косата й капеше вода. Беше облечена с късо памучно халатче. Той я погледна и мислите му се объркаха. Знаеше, че отдолу е гола и трябваше да си наложи да се извърне, за да може да се съсредоточи върху телефонния разговор.
— Виж какво, Тео, ще говорим за това, като се върна в Бостън. Съгласен ли си?
Ник остави слушалката и бавно извърна глава, за да зърне още веднъж Лорен. Видя как тя отвори вратата на гардероба и извади оттам две малки парчета въздушна дантела. Веднага си я представи облечена с тях.
„Я се овладей!“, каза си той. Лорен беше забранена зона и не бе негова работа да си фантазира. По дяволите, какъв приятел беше, че да изпитва плътски желания към сестрата на Томи?
Ала самобичуването не помогна. Той я желаеше. Толкова беше просто… Ето, най-после си го призна! А сега какво щеше да прави? Нищо, дявол да го вземе. Дори да не беше сестра на приятеля му, пак нямаше да се обвърже с нея. Между тях двамата това беше невъзможно. Нищо нямаше да излезе и накрая тя щеше да го намрази. Лорен искаше онова, което никога не бе имала — семейство и деца, а на него не му трябваха подобни неща. През живота си бе видял твърде много, за да си позволи да бъде толкова уязвим. Макар че произхождаше от осем членно семейство, Ник беше самотник и това му харесваше.
Не биваше да я целува. Това беше лоша идея. Не бе подготвен за последствията. Не съзнаваше колко хубаво ще му бъде. Но наистина ли смяташе, че може да се държи хладно и професионално, когато тя го прегърне и усети меките й устни?
В края на краищата Моргенщерн беше прав. Може би Ник беше твърде близък и твърде лично ангажиран за тази задача. Но шефът му бе имал предвид приятелството му с Томи. Какво ли щеше да си помисли Пит, ако разбереше, че неговият агент има плътски желания, свързани със сестрата на приятеля му? Ник вече знаеше отговора на този въпрос. Пит щеше да му съдере кожата.
Телефонът отново иззвъня. Агентът вдигна слушалката, послуша малко и след това отвърна:
— Да, монсеньор. Непременно ще му кажа. Благодаря ви, че се обадихте.
Лорен стоеше до вратата на гардероба, пристъпваше на босите си крака и търсеше нещо сред множеството дрехи, окачени на една-единствена изкривена от тежестта им метална пръчка.
Когато Ник затвори телефона, тя го попита:
— Това монсеньор Маккиндри ли беше?
— Какво? О, да, той беше. Томи си е забравил хронометъра на масата в кухнята и монсеньор каза, че ще му го изпрати по пощата.
— Спомена ли кога са тръгнали Томи и Ноа?
— Да — отговори Ник. — В ранни зори. Лорен, за бога, облечи някакви дрехи.
Тя продължаваше да рови из гардероба:
— Веднага щом ми позволиш да се уединя за малко, с радост ще се облека.
Той долови нотките на смущение в гласа й.
— Добре — Ник също се смути. Тръгна към банята и добави: — Не излизай от спалнята, докато не се облека. Дръж вратата заключена.
— Джо е на долния етаж.
— Да, но въпреки това искам да ме изчакаш.
Ник тъкмо смъкваше фланелката си, когато Лорен се пресегна зад него и грабна сешоара и четката за коса от поличката над мивката. Ръката й неволно докосна гърба му и той потръпна. Рязко се отдръпна.
— Извинявай — измънка Лорен.
Ник с въздишка хвърли фланелката си в умивалника.
Бяха се изправили един срещу друг. С едната си ръка тя стискаше халата на гърдите си, а с другата бе сграбчила сешоара и четката за коса.
— Господин Уесън чува ли ни? — прошепна Лорен.
Той поклати отрицателно глава.
— Оставил съм слушалката на тоалетната масичка.
— Не искам да се смущавам, но ние все пак се целувахме… Знам, че трябваше да го направим, но аз…
— Какво?
