кобура на кръста си и придърпа надолу широката си фланелка, за да го покрие. След това пъхна в дясното си ухо миниатюрна слушалка. Като застана пред огледалото над тоалетната й масичка, забоде нещо подобно на игла в горния край на фланелката си.
Тя завързваше маратонките си, когато попита:
— За какво ти е това нещо?
— Микрофон е — отговори Ник. После се пошегува: — Тъй че днес няма да си говорим мръсни приказки. Уесън ще чуе всяка моя дума и само за сведение, Джулс, ще ти кажа, че тази идея е скапана.
Един глас в ухото му отговори:
— Много навременна забележка, агент Бюканън и да знаете, че за вас съм сър, а не Джулс.
Ник мислено го нарече „глупаво магаре“ и се обърна към Лорен.
— Готова ли си?
— Да — отговори му тя и за първи път, откакто бе влязъл в спалнята, го погледна в очите.
— Чудех се колко ли време ще ти трябва?
Тя не си даде труд да се престори, че не го е разбрала.
— Значи си забелязал?
— Ето че се изчерви.
— Не съм. — Присвивайки нехайно рамене, за да прикрие смущението си, тя заговори шепнешком с надеждата, че Уесън няма да я чуе. — Не е необходимо да говорим за онова, което се случи…
— Права си — съгласи се Ник. След това на лицето му се появи една очарователна, но малко крива усмивка. — Но се обзалагам, че и двамата ще мислим за това през целия ден.
Той гледаше устните й, затова тя впери поглед в пода.
— Да вървим — предложи Ник.
Лорен кимна и мина покрай него, като почти го докосна. Когато слизаха по стълбите, той каза:
— Искам през цялото време да бъдеш точно пред мен. Не се притеснявай, ще тичам по-бавно.
Тя се засмя.
— И да искаш, не можеш да ме надминеш.
— Аз тичам всяка сутрин, откакто работя във ФБР. Ние, агентите, трябва да сме във върхова форма — изпъчи се той.
— Тогава защо ме излъга, че не тичаш?
— Не, казах ти, че мразя бягането.
— Увери ме, че се отразявало зле на коленете и че ще се оплакваш през цялото време.
— Това е самата истина.
— И колко мили пробягваш всяка сутрин?
— Около сто.
Тя се засмя. После погледна към Джо, който стоеше до прозореца на всекидневната и надничаше през пролуката между спуснатите завеси и го попита вярно ли е.
— Ник, струва ми се, че е най-добре да видиш това. Имаме проблем. Може да се откажеш да бягаш днес — рече сериозно той.
Лорен го изпревари и първа стигна до прозореца. Надникна навън и каза:
— Всичко е наред. Просто момчетата ме чакат. Тичаме заедно всяка сутрин.
Ник надникна над главата й и видя седмина младежи, скупчили се на пътеката пред къщата. Други двама упражняваха джогинг на място на улицата.
— Кои са те?
— Хлапета от гимназията — отговори тя.
— И тичат с теб всеки ден? Защо, по дяволите, не ми спомена за това?
Изглеждаше слисан и разгневен.
— Не се разстройвай, голяма работа! Съжалявам, че забравих да спомена за тях. Момчетата са от отбора по лека атлетика на гимназията в Холи Оукс… Е, поне някои от тях — обясни Лорен. — И те всъщност не тичат с мен, поне не около езерото. Всички вече са скапани от умора, когато аз стигна до пътеката. Тогава ме чакат да се върна и…
— И какво? — настоятелно попита Ник. Преди тя да успее да му отвърне, той промърмори: — Уесън, чуваш ли това?
— Чувам те ясно — долетя гласът, придружен от пращене.
— И какво? — отново я попита той. — Те те чакат да обиколиш езерото и да се върнеш. И после какво?
— Тичат редом с мен до вкъщи. Това е всичко. Просто искат да се поддържат и през лятото, та като започне учебната година, да са във върхова форма.
Ник отново погледна през прозореца и забеляза още едно момче, което тичаше по улицата, за да се присъедини към приятелите си.
— О, да, сериозни бегачи! — саркастично отбеляза той. — Особено онова хлапе, дето яде поничка. То определено се готви за олимпийските игри.
Джо се погледна в огледалото в коридора. Косата му стърчеше на всички страни. Не беше си дал труд да я среше, след като стана от дивана. Смутено се опита да я приглади и рече:
— Не ми се вярва тези момчета да са се измъкнали от леглото и да са дошли тук, за да тичат, Лорен. Сигурен съм, че не мислят за бягане.
— А за какво — раздразнено попита тя.
— Хормоните, Лорен — отговори й Ник. — Бушуващите в кръвта им хормони.
— О, за бога. По това време? Момчетата на тяхната възраст се интересуват от куп други неща, освен от секс.
— Не, не е вярно — възрази Ник.
Тя погледна към Джо, който имаше смутен и глупав вид.
— Те всъщност не се интересуват от други неща — съгласи се той.
Ник посочи към прозореца.
— На тази възраст аз не мислех за нищо друго, освен за секс.
Джо кимна утвърдително:
— Отново трябва да се съглася с Ник. Само за това си мислех — как да правя секс. И когато най-накрая започнах да го правя, си мислех как да го правя пак.
Тя не знаеше дали да се разсмее, или да се ядоса.
— Искате да кажете, че когато сте били тийнейджъри, всяка секунда сте си мислили само за това?
— Горе-долу — отвърна Ник. — Така че знаем защо идват и каква им е целта. Може би трябва да изляза навън и да си поговоря с тях.
— Да не си посмял! — възнегодува Лорен.
Но Ник имаше по-добра идея. Щеше да ги сплаши. Той повдигна края на фланелката си и го пъхна под пистолета, така че оръжието ясно да се вижда.
Джо го наблюдаваше.
— Това би трябвало да ги обезкуражи.
Ник отвори входната врата, пусна Лорен пред себе си и се усмихна:
— Може би ще трябва да застрелям поне двама от тях.
Тя шеговито завъртя очи към тавана, докато минаваше покрай него и се направи, че не вижда навъсената му физиономия. Помаха на своя антураж, прекоси улицата тичешком и представи Ник на момчетата. Каза им, че това е годеникът й. То се знае, хлапетата веднага забелязаха пистолета, но му хвърлиха само по един поглед и мигом съсредоточиха цялото си внимание върху забележителните дадености на Лорен. Дори не го погледнаха, когато тя им обясни, че Ник работи във ФБР.
Ник тичаше непосредствено зад нея. Момчетата — в крак с тях, като се редуваха в опитите си да поведат разговор с Лорен.
Хлапето с поничката първо се скапа. Трима други много скоро го последваха. Лорен постепенно увеличаваше темпото, дългите й крака грациозно се носеха напред. Оказа се права, що се отнасяше до издръжливостта на почитателите й. Когато стигнаха до входа на парка, и последните две момчета се бяха превили на две и се мъчеха да си поемат дъх. Тази гледка достави на Ник прекомерно удоволствие.
