около дървения подиум за оркестъра.
— Страхотно е, нали? — въодушеви се Лорен.
— Да — отвърна той, като продължаваше да оглежда тълпата.
— Хърман и Харли Уинстън създадоха групата — обясни му, сочейки оркестъра. — Хърман е ей онзи, дето свири на саксофона, а пък Харли е на барабаните. Това са двамата близнаци, за които ти казах, те правят ремонта на моето заведение. Трябва да се запознаеш с тях.
Ник погледна към подиума и се усмихна. Оркестърът се състоеше от шест души и всички изглеждаха над седемдесетгодишни. Близнаците бяха съвършено еднакви, облечени в червени ризи на карета и бели панталони.
— Ала това са старци — отбеляза Ник.
— Но имат млади сърца — възпротиви се тя. — И са добри майстори. Ние в Холи Оукс не пенсионираме старите хора. Техният принос за този град е много важен. Когато видиш моята постройка и таванското помещение, ще разбереш колко надарени са тези хора.
— Не исках да ги критикувам — оправда се Ник. — Просто ми направи впечатление, че са толкова издръжливи.
Ръководителят на групата беше плешив джентълмен с широка усмивка, искрящи очи и силно приведени рамене. Той потупа микрофона, за да привлече вниманието на всички.
— Дами и господа, както знаете, чрез този пикник абатът изразява благодарността си към всички вас, които работихте дяволски усърдно, за да бъде завършена църквата навреме за честването на стогодишния юбилей. Абатът се надява, че ще прекарате приятно тази вечер — добави той. — Е, както знаете, ние с момчетата от оркестъра свирим само стари парчета, защото само тях си знаем. Ала страшно обичаме да изпълняваме песни по желание и ако искате да впечатлите някое момиче, качете се тук, напишете името на песента на листче и го пъхнете в ей онази шапка там върху масичката за карти. Имаме достатъчно много моливи и листове. Ще изпълняваме песни по ваше желание, докато се наложи да си тръгваме. А сега първата песен е за Синди Мичъл и нейния съпруг Дан. Днес Синди за първи път излиза навън, след като й изрязаха жлъчката и наистина ни е приятно да я видим на крака. Хайде, Дан, изведи я на дансинга. Това е една от любимите ми песни — добави той, като отстъпи назад и вдигна ръце подобно диригент на симфоничен оркестър. Потрепвайки в такт, започна да брои: — Едно, две, три. Давайте, момчета!
След това настъпи тишина. Ръководителят на групата се обърна да види какво става и захихика. А после смутено обясни в микрофона:
— Май трябваше да кажа на момчетата какво ще свирим. Песента се казва „Мисти“. Хайде сега да опитаме отново.
На Ник никак не му харесваше идеята Лорен да се намира сред такава голяма тълпа. Знаеше, че мястото е много подходящо да ги видят двамата заедно, както и да наблюдава хората наоколо, но все пак това го затрудняваше. Множеството можеше да я погълне, а той не искаше да я изпуска от очи дори за една секунда.
Нейните приятели още повече усложняваха нещата. Веднага щом я забелязаха, те се опитаха да я отдалечат от него, макар че го оглеждаха с любопитство. Неколцина мъже дойдоха да му стиснат ръката и да му се представят. Държаха се открито и приятелски, и се опитаха да го привлекат в групата около бъчонките с бира, докато Лорен бе завлечена в обратна посока. За да я задържи близо до себе си, Ник здраво я прегърна през кръста и не я пусна повече.
Лорен не издържа дълго. Като се повдигна на пръсти, тя прошепна в ухото му:
— Ще се наложи да ми позволиш да поговоря с моите приятели и съседи.
— Само не изчезвай — отвърна той ниско, а след това нежно я целуна по устните, защото знаеше, че ги наблюдават. — Постарай се да стоиш между Ноа и мен.
— Добре — обеща тя и също го целуна. — А сега, моля те, усмихни се. Това е парти, а не погребение.
Някой я извика и Ник неохотно я освободи от прегръдката си. Не беше се отдалечила и на пет крачки от него, когато я наобиколиха няколко жени. Те говореха едновременно и Ник бе абсолютно сигурен, че самият той е темата на разговора им, защото непрекъснато го поглеждаха. Пъхна ръце в джобовете си, без да откъсва поглед от Лорен. Тя имаше невероятна усмивка.
Една от жените изпищя и Ник бързо пристъпи напред, но след това видя, че Лорен се хвали с пръстена си. Това бе развълнувало младата жена до неузнаваемост. Той се отдръпна назад и още веднъж огледа тълпата. Когато отново погледна към Лорен, тя бавно си проправяше път към подиума. Докато я наблюдаваше как общува с млади и стари, той осъзна колко е важна тя за тази общност. Всички я обичаха. Хората наоколо явно виждаха каква мила и любяща жена е. Реагираха също като него — искаха да са по- близо до нея. Личеше си, че тя искрено се интересува от онова, което й казваха. Лорен караше другите да се чувстват добре, а това бе невероятна дарба.
Ник я наблюдаваше, но усмивката му изчезна, когато я спряха, за кой ли път, двама мъже на нейната възраст. Щяха да я изядат с очи и той бе сигурен, че „лошата“ й репутация не би отблъснала никого от тях. Жегна го мъчителна ревност. Тогава един от мъжете сложи длан върху ръката й над лакътя и на Ник му се прииска да го фрасне. Знаеше, че реакцията му е неуместна. Не беше характерно за него да се държи собственически.
Не можеше да проумее какво му става. Бе невъзможно да има любовна връзка с нея. Знаеше това и го приемаше.
Но защо полагаше толкова усилия да се държи на разстояние? Защото беше дяволски увлечен по нея. Ето че си го призна. Той бе преживял достатъчно, за да разбере ситуацията. Това чувство бе съвършено различно от обикновеното сексуално привличане. Страшно много го притесняваше.
— Вие ли сте Ник Бюканън?
Ник се обърна.
— Да, аз съм.
— Името ми е Кристофър Бенсън — каза мъжът и протегна ръка. — Лорен е най-добрата приятелка на моята годеница — добави той с усмивка. — Исках да се запознаем.
Кристофър беше мил и добродушен човек. Имаше фигурата на футболен защитник. Бе висок колкото Ник, но тежеше най-малко с двайсетина килограма повече.
След като побъбриха на общи теми, Кристофър си призна смутено:
— Мишел ме прати да събера колкото е възможно повече информация за вас. Според нея, след като току-що съм завършил право, би трябвало да мога да подложа на строг разпит когото си поискам.
Ник се засмя.
— Какво по-точно иска да узнае тя?
— О, обичайните неща! Колко пари изкарвате, къде ще живеете, след като се ожените за Лорен и най- важното — това завинаги ли е. Може да си помислите, че Мишел е прекалено любопитна, но не е така. Тя просто е загрижена за приятелката си.
И двамата се обърнаха, за да наблюдават Лорен. Неколцина мъже се бяха наредили на опашка, докато им дойде редът да танцуват с нея. В момента тя се въртеше на дансинга с момчето, което преди кроса ръфаше поничката.
Ник успя да отговори на много от зададените му въпроси, а в някои случаи се измъкна с уклончиви отговори.
Най-накрая Кристофър отбеляза доволно:
— Лорен е важна част от този град. Хората разчитат на нея. Двете с Мишел са като сестри, същински дяволчета. Божичко, само как обичат да се смеят!
Ник се чудеше кога ли ще има шанс да танцува с Лорен. Със сигурност не възнамеряваше да се нареди на опашката. В качеството си на годеник той имаше право на някои облаги. Дори всичко това да беше само игра.
Кристофър като че ли прочете мислите му.
— Защо не отидеш да доведеш Лорен? Яденето ще свърши бързо.
— Добра идея — съгласи се Ник.
Той си проправи път през тълпата, потупа кавалера на Лорен по рамото и я привлече към себе си.
— Дамата е моя, хлапе.
