За да не разочарова съвсем тийнейджъра, Лорен се наклони към него и го помоли да й запази един танц за по-късно, след вечеря.
— Ти само го окуражаваш — скара й се не на шега Ник.
— Той е мило момче — отвърна Лорен.
Ник не искаше да говорят за хлапето. Притисна я по-силно и продължи да танцува.
— Дръж се така, сякаш си влюбена в мен, скъпа — инструктира я той.
Лорен се усмихна:
— Аз наистина те обичам, любими.
— Харесвам това нещо, с което си облечена.
— Казва се рокля. Или по-точно лятна рокля с презрамки. Благодаря ти.
— Ако всички мъже в този град се страхуват от теб, защо тогава се редят на опашка за танци?
— Не знам — рече тя. — Може би защото са уверени, че няма да им откажа. Но не ме канят на срещи. Струва ми се, че Томи е прав. Може би ги плаша.
— Това е добре — каза той самодоволно.
— Защо? — попита тя.
Ник не отговори на въпроса й.
— Хайде да хапнем — предложи той.
— Виола и Беси Джийн ни махат. Струва ми се, че искат да седнем при тях.
— Кучи син! — просъска Ник.
Реакцията му я стресна.
— Мислех, че ги харесваш.
— Не става въпрос за тях — нетърпеливо отвърна той. — Току-що забелязах Лони. По дяволите, какво прави той тук?
— Трябва ли сега да ти натяквам: „Нали ти казах?“ — ядоса се не на шега тя.
Лорен съзря Лони сред тълпата: седеше сам върху една маса за пикник и нагло се оглеждаше. Около масата нямаше други хора. Лорен забеляза няколко души наблизо, явно притеснени от присъствието на побойника, които избягваха да срещнат погледа му.
Ник оглеждаше тълпата, търсейки шерифа.
— Никъде не виждам миличкия му татко — отбеляза той.
— О, съмнявам се, че е тук. През целия ден не ти отговаряше на телефона, а арестът беше заключен, когато минахме оттам. Мисля, че той се крие от теб, мистър Агент — имитира тя гласа на шерифа.
Ник поклати глава.
— Ще ми се наложи да направя нещо по въпроса.
— Първо ще трябва да го откриеш.
— Не ти говоря за шерифа — отвърна той, — а за Лони. Той ни създава излишни усложнения в момента.
— Какво би могъл да сториш?
Ник прегърна Лорен през раменете и двамата се отправиха към бюфета, който се намираше от другата страна на подиума.
— Първо иди накарай Лони да слезе от масата — предложи тя. — А след това ще ядем. Хората имат нужда от място, където да седнат.
— Добре — съгласи се Ник, но когато се обърна към масите, видя Том да се приближава към Лони.
Той държеше голяма вилица за барбекю в ръката си и изразът на лицето му подсказваше, че днес няма намерение да се примирява с всяващите страх тактики на Лони. Ноа беше зает да загребва прегорели кюфтета, но през цялото време държеше под око Томи. Това обясняваше защо две кюфтета се намираха на земята. Приятелите на Лони изникнаха от небитието и застанаха до масата, очаквайки приближаването на Томи.
— Няма ли да помогнеш на брат ми? — попита Лорен притеснено.
— Той може да се справи сам.
На устните на Лони висеше цигара. Томи му каза нещо, а Лони поклати отрицателно глава. След което хвърли цигарата в лицето му. Томи я настъпи. После светкавично сграбчи синчето на шерифа за врата и го смъкна от масата.
Ръката на Лони се плъзна в джоба на панталона му, но в този миг Ноа притича до тях. Същото направиха и голям брой мъже, присъстващи на пикника. Тази демонстрация на солидарност вбеси Лони и в миг лицето му стана мораво от ярост. Ноа си проправи път напред точно когато непрокопсаникът щракна острието на автоматичния си нож. Ноа го прасна жестоко по китката с вилицата за барбекю и в същото време му подложи крак. Виейки от болка, Лони изпусна ножа. Томи го вдигна и го подхвърли на Ноа, а след това нареди на Лони и на приятелите му да напуснат.
Лорен въздъхна с облекчение. Докато Томи и Ноа се връщаха към скарата, неколцина мъже ги спряха, за да им стиснат ръцете. Друг ентусиазирано ги потупа по рамото.
— А сега вече може ли да ядем? — Ник грабна две чинии, подаде й едната и тръгна към кюфтетата.
След като напълниха чиниите си със салати и чипс от бюфета, те се присъединиха към семейство Вандерман. Сестрите бяха седнали заедно с тримата мъже, временно живеещи в къщата срещу тях. Беси Джийн се сви по-близо до Виола, за да направи място за Ник и Лорен на пейката.
Виола ги представи едни на други и добави някои сведения — събирана малко по малко от нея — за тези мъже с много уморен вид. Двама от тях, Марк Ханоувър и Уили Лейкмън, притежаваха ферми в Северна Айова и си изкарваха допълнителни доходи с дърводелска работа. Джъстин Брейди току-що бе купил земята на чичо си в Небраска и усърдно се опитваше да изплати ипотеката колкото е възможно по-скоро, поемайки допълнителна работа. И тримата наскоро бяха надхвърлили трийсетте. Носеха венчални халки. Мазолите на ръцете им потвърждаваха, че се занимават с тежък труд, а празните чаши, подредени пред тях — че се занимават и с пиене. Подпрял лакти на масата, Ник слушаше разказа им за ремонта в абатството и през цялото време ги оглеждаше преценяващо.
Марк отпи две огромни глътки от половинлитровата чаша бира. Ник разбра защо този човек пие толкова много, когато Беси Джийн го попита дали има деца.
Марк сведе поглед към чашата.
— Жена ми почина миналата година. Нямахме деца. Изчаквахме, искахме първо да изплатим някои сметки.
Виола се пресегна през масата и потупа Марк по ръката.
— Ние всички ужасно съжаляваме за твоята загуба, но трябва да продължиш живота си и се опитай да мислиш за бъдещето. Сигурна съм, че жена ти би искала това.
— Зная, госпожо — отговори й той. — При тая суша на всички ни се налага да работим каквото дойде. Аз трябва да се грижа за родителите си, а Уили и Джъстин издържат и семействата си.
Уили извади портфейла си, за да се похвали със своето семейство — червенокоса жена и три рижави момиченца. Джъстин не искаше да остане по-назад. Той внимателно издърпа снимката на жена си и я подаде на Беси Джийн.
— Името й е Кейти — заяви гордо той. — Чака бебе, трябва да се роди около първи август.
— Момче ли ще бъде или момиче? — попита Лорен.
Джъстин се усмихна.
— С Кейти решихме, че не искаме да знаем предварително. Нека се изненадаме. — Като погледна към оркестъра, той добави: — Кейти обича да танцува. Ще ми се да можеше да е тук.
— Всички ние работим по четиринайсет часа дневно — каза Марк.
— Парите са добри, така че нямаме нищо против — намеси се Джъстин.
Виола го погледна признателно:
— Все още не сме ти благодарили както трябва за това, че ни помогна в градината. Толкова много си зает, а все пак намери време. Искам да ти опека шоколадов кейк. Това е моят специалитет.
— Много мило от ваша страна, госпожо, но ние имаме дълъг работен ден в абатството и никога не се прибираме, преди да се стъмни. Е, аз наистина много обичам шоколадов кейк.
Виола цялата засия.
— Добре тогава, ще го направя. Просто ще го сложа пред вратата или в кухнята ви.
