да се мери с него. Много скоро, когато станеше прекалено късно да избягат и да се скрият, те щяха да го разберат.
Той можеше да се погрижи за неприключените си сделки и в същото време да се надсмее над всички тях по националната телевизия. В най-гледаното време. Филм в единайсет.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Измина още един ден и напрежението все повече нарастваше.
На Лорен й призляваше при мисълта, че се налага да присъства на още едно такова голямо събиране. Но нямаше намерение да разочарова Мишел в една от най-важните вечери в живота й, когато щеше да се състои репетицията за сватбата й, последвана от тържествена вечеря.
След като сервираха първото блюдо, Мишел забеляза, че Лорен не е докоснала чинията си. Тя се наведе през масата и й прошепна загрижено:
— Не изглеждаш особено добре, мила.
— Добре съм — отвърна Лорен и си наложи да се усмихне.
Мишел беше на друго мнение и се обърна за помощ към Ник:
— Защо не заведеш Лорен у дома и не я сложиш да си легне — предложи тя.
Приятелката й понечи да възрази, но Мишел я прекъсна:
— Не искам да се разболееш. Утре няма да отида до олтара без теб.
Лорен и Ник се сбогуваха рано-рано с всички и поеха към дома.
Когато пристигнаха, на предната веранда ги очакваше букет от дузина рози. Ник взе вазата и влезе в къщата.
— Донесоха ги веднага щом излязохте — каза Джо.
Ник прочете картичката на глас:
— „Моля те, прости ми и ела у дома. С любов, Джоъл“.
Лорен взе вазата и я сложи на масата в трапезарията. Ник и Джо я последваха. Двамата мъже застанаха един до друг и загледаха намръщено розите.
— Ще е истинска загуба да ги изхвърля — каза тя. — Но обикновено точно това правя. Не искам да си спомням за Джоъл Патерсън всеки път, когато минавам през тази стая.
— Колко често ти изпраща цветя тоя смахнат? — попита я Ник, като се стараеше да не му проличи колко е раздразнен.
— Горе-долу веднъж седмично — каза тя. — Не иска да се откаже и това си е.
— Така значи? Ще видим тази работа. — Агентът взе вазата, отиде в кухнята и изпразни водата в умивалника, а след това пусна вазата и розите в кофата за боклук. — Той е истинска лепка, нали?
— Значи Патерсън е онзи тип от Чикаго, дето се свалял със секретарката си, докато преследвал теб, а? — попита Джо.
Тази откровена оценка на случилото се ни най-малко не я развълнува.
— Да, точно той е.
— Бих казал, че му е трудно да се раздели с теб — отбеляза Джо. — Но не се притеснявай, Ник ще се погрижи за него.
— Не — възрази тя малко по-остро. — Джоъл Патерсън е мой проблем и аз сама ще се оправя с него.
— Добре — съгласи си Джо, удивен от този изблик на гняв. — Каквото и да решиш, аз съм съгласен.
— Просто не му обръщам внимание.
— На мен ми се вижда, че това не върши работа — отбеляза той.
— Нека да си харчи парите за цветя. Не ме интересува. А сега може ли да сменим темата, моля?
— Да, разбира се.
Тя се хвана за челото.
— Виж какво, съжалявам, че така ти се сопнах. Просто… след онова, което се случи на пикника… Джо, той беше там. И искаше да знам, че ме наблюдава. „Имам очи само за теб“. Така се казваше песента по желание.
— Чух за тази работа — отвърна Джо и я последва в кухнята.
Той вече бе отгатнал какво смята да направи тя. Да си свари чай. Джо знаеше, че напрежението й се отразява. На светлината на мъждивата лампа в кухнята тя изглеждаше бледа, сякаш в продължение на седмици не беше се наспивала.
— Налага се да бъдеш силна — увери я Джо.
Тя се обърна към него, предизвикателно подпряла ръка на кръста.
— Няма защо да се притесняваш за мен.
— Защо не идеш във всекидневната да погледаш малко телевизия? — предложи й Джо.
— Ще си направя чаша горещ чай. Ти искаш ли?
— Разбира се — отвърна той.
Джо имаше чувството, че температурата в кухнята е най-малко четиридесет градуса, но щом тя желаеше да му направи горещ чай, щеше да го изпие.
Седна и започна да я наблюдава. Ник беше в задния коридор и говореше по телефона, свел глава, но гласът му бе прекалено тих, за да се разбере нещо. Джо предположи, че той говори или с Моргенщерн, или с Уесън.
Лорен занесе чайника до мивката и го сложи под кранчето. Тя се взираше в перуниката, изрисувана върху белите плочки над умивалника и си мислеше за пикника.
Ник приключи телефонния разговор и се върна в кухнята точно когато тя казваше:
— Лони беше дошъл на пикника. Вярно, че си тръгна рано, но може да е сложил листчето в шапката, преди Томи да го прогони.
Ник си взе една диетична пепси кола от хладилника, отвори я, отпи голяма глътка и се намеси:
— Да, Лони е могъл да направи това, но не е възможно да е бил на две места едновременно. Знаем, че не е напускал Холи Оукс през последния месец. Бил е в града, когато натрапникът е говорил с Томи в изповедалнята.
— Кога откри това? — попита Лорен.
— Сутринта получих тази малка информация от Файнбърг.
Тя отново се обърна към умивалника и попита:
— Е, тогава кой не е бил в града?
Чайникът беше препълнен и водата започна да прелива. Ник го взе от ръцете й, изля половината и след това го сложи върху печката.
— Шерифът е бил извън града — отговори й Джо. — Същото се отнася и за Стив Бренър. Казал е на приятелите си, че заминава на риболов.
Лорен извади чая и чашите от бюфета и ги сложи на масата. Като че ли не забелязваше, че Ник пие пепси кола. Въпреки това се канеше да му налее чай. Той се усмихваше, докато я наблюдаваше какво прави. Този неин чудат навик беше странен, но някак мил.
Тя седна и зачака водата да заври. Не можеше да стои спокойно, затова взе тестето карти, което Джо бе оставил на масата и започна да ги разбърква.
— Ами какво стана със сцената на местопрестъплението, която така беше развълнувала Уесън? Не трябваше ли досега да сме научили нещо по въпроса?
— Лабораторията обработва събраните веществени доказателства — отвърна Джо. — Но знам със сигурност, че следите са били съсипани.
— От кого?
— От крави.
Думите на Джо я накараха мигновено да си представи тази ужасяваща картина и тя неволно възкликна:
— О, божичко!
— Раздай картите — предложи й той, надявайки се да отвлече вниманието й. — Ще играем руми
