Преди Ник да успее да му отговори, Тео се засмя.
— Ще ти се наложи да му кажеш.
Ник си представи как ръката му преминава по телефонната линия и сграбчва брат му за гърлото.
— Тео, ако си знаеш интереса, ще престанеш да си правиш шегички. Няма нищо за казване. Лорен е много добре. Това е. Съгласен ли си?
— Съгласен съм. Но ми кажи едно нещо.
— Какво?
— Все още ли има такива дълги крака?
— Тео?
— Да?
— Върви по дяволите.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Той влезе през задната врата.
Първо се опита да използва резервния ключ, който си беше направил, но кучката явно бе сменила ключалките. Чудеше се защо ли го е сторила. Дали не бе открила камерата? Той стоеше на задната веранда и нервно въртеше ключа в дланта си, докато обмисляше тази възможност, но най-накрая реши, че е изключено тя да я е намерила. Беше много добре скрита. След това си спомни колко стара и ръждясала бе ключалката и предположи, че просто се е счупила.
За щастие бе облякъл черното си спортно яке и можеше да използва ръкава му, за да счупи стъклото, без да се пореже. Носеше якето, за да може да се слее с тъмнината и да не го забележат двете стари вещици, които живееха в съседната къща. Те непрекъснато висяха на прозореца и наблюдаваха какво става навън. Беше паркирал колата през три преки — още една предпазна мярка, за да не го зърнат любопитните съседки. Измина пеш разстоянието до къщата, внимавайки да е далеч от уличните лампи и по-близко до храстите.
На два пъти имаше чувството, че някой го следи. Така се изплаши, че размисли дали да не се върне и да се прибере у дома, но насъбраната ярост го тласкаше напред. Необходимостта да нанесе удар го разяждаше отвътре и го принуждаваше да поеме премерен риск. Копнееше да я нарани така, както един алкохолик копнее за чаша уиски. Не можеше да се отърве от това желание.
Бавно свали якето си и внимателно го сгъна така, че да е двойно по-дебело. Уви с него ръката си и след като си представи, че стъклото е лицето на Лорен, заби юмрука си в прозореца, влагайки много повече сила от необходимото. Стъклото се пръсна навътре и на задната веранда се посипаха стъкла.
Усети прилива на адреналин в кръвта като оргазъм. Изведнъж се почувства силен и недосегаем. Никой не би могъл да го докосне. Никой!
Ни най-малко не се притесняваше, че ще го чуят, защото бе сигурен, че къщата е празна. Томи и един друг свещеник бяха дошли да вземат Ник и Лорен и всички бяха заминали на репетиция и на вечеря. Той ги беше наблюдавал как излизат, а след това се бе върнал вкъщи, за да изчака и да се приготви. Едва минаваше единайсет, а те щяха да се върнат късно след полунощ. Имаше много време да направи каквото бе намислил и да се измъкне.
Той се пресегна, дръпна резето, отвори вратата и влезе… И едва не подсвирна.
Беззвучната аларма започна да святка в мига, когато се отвори вратата, но Ник вече знаеше, че някой е влязъл в къщата. Двамата с Лорен се бяха прибрали по-рано от очакваното и той остана на пост, а Джо отиде да си отспи. Ник беше на площадката на горния етаж и тъкмо тръгна надолу по стълбите, когато чу шум от счупване на стъкло. Идваше отдалече, но се чуваше ясно.
Ник не се поколеба. Измъкна пистолета си, свали предпазителя и тръгна към гостната да даде сигнал за тревога на Джо. Тъкмо посягаше да хване дръжката на вратата, когато тя се отвори и Джо излезе със своя „Глок“ в ръка, а дулото на пистолета му бе насочено към тавана. Той кимна на Ник, за да му покаже, че е готов. След това отстъпи назад в тъмната стая, оставяйки вратата широко отворена. Ник му посочи святкащата алармена система и Джо я изключи от контакта.
Без да издаде звук, Ник се обърна и забърза към стаята на Лорен. Тихо затвори вратата след себе си. Тя бе дълбоко заспала по гръб, с отпуснати отстрани ръце, а на гърдите й лежеше книга — „Мемоарите на Франк Маккорт“. Той клекна отстрани до леглото и сложи ръка върху устните й, за да й попречи да вдигне шум, когато се събуди.
— Лорен, имаме си компания! — Тихият му глас звучеше спокойно.
Тя отвори очи и понечи да извика. Зениците й се разшириха и докато се опитваше да свикне с тъмнината, инстинктивно отблъсна ръката му. Тогава разбра, че това е Ник. Докато проумяваше думите му, зърна пистолета.
— Пази тишина — прошепна й той.
Тя кимна. Ник отдръпна ръката си, а тя отметна завивките и се надигна. Забравената книга полетя към дървения под, но Ник успя да я улови във въздуха. Той я остави на леглото, пресегна се да угаси нощната лампа, а след това хвана Лорен за ръка и нежно й помогна да се изправи.
Сърцето й щеше да се пръсне, трудно си поемаше дъх. В стаята беше толкова тъмно, че се налагаше да се движат пипнешком покрай стената. Ник я заведе в банята и тя посегна към ключа на лампата, но той я спря.
— Никаква светлина! — прошепна й той.
Ник затвори тихо вратата зад себе си.
Искаше й се да го помоли да остане при нея, но знаеше, че той не би го направил.
Вътре цареше непрогледна тъмнина и Лорен се страхуваше да помръдне, за да не събори случайно нещо и натрапникът да разбере, че в къщата има будни хора. Навела глава и скръстила ръце, тя стоеше като вкаменена и мислеше трескаво. Как би могла да помогне? Какво да направи?
Ужасно се страхуваше за Ник. Случайността можеше да провали и най-опитния. Всеки си имаше слабо място и Ник не беше изключение. Ако нещо лошо му се случеше, тя не знаеше какво ще прави. „Моля те, Боже, запази го!“, молеше се Лорен.
Цареше непоносима тишина. Тя притисна ухо до вратата и се напрегна да долови и най-лекия звук. Постоя така малко повече от минута, която й се видя като цяла вечност, но нищо не се чуваше. Долавяше единствено ударите на сърцето си.
И тогава го чу — леко драскане, сякаш някакъв клон едва-едва стържеше по стъклото на прозореца. Но звукът не идваше от вътрешността на къщата, а някъде отгоре. „Боже мой, дали престъпникът не се беше качил на покрива? Не, не, той вече бе в къщата…“
Напрегнато се ослуша. Отново чу същия звук. Този път идваше отблизо. Сякаш някакво животинче притича по ръба на покрива над прозореца на банята.
Дали прозорецът беше заключен? Да, Ник непременно се бе погрижил за това. „Успокой се. Не позволявай на въображението си да се развихри“, нареждаше си мислено Лорен.
Тя се вторачи в прозореца на банята. Намираше се над ваната, но беше твърде тъмно, за да види дали е заключен. Трябваше да провери. Ако се движеше бавно и внимателно, нямаше да вдигне никакъв шум. Тъкмо се отдели от вратата, когато видя тъничък червен лъч светлина да проблясва през стъклото. Той затанцува по огледалото, приближавайки към нея, сякаш издирваше мишена.
Лорен коленичи, след това легна по корем и се примъкна до ваната. Притисна се с цялото си тяло към студените плочки, вперила очи в червения лъч. Твърде късно осъзна, че трябваше да се измъкне от банята, когато имаше възможност. Ако сега помръднеше, щеше да попадне под лъча. Той вече подскачаше по вратата. Мили Боже, ако Ник в този момент я отвореше, щеше да попадне в оптическия мерник на онзи от покрива.
Успокой се. Помисли. Как така е успял да се качи на покрива, без никой да го забележи? Ник й беше казал, че наблизо има агенти, които денонощно наблюдават къщата, но в съседство със спалнята и банята й беше празното пространство, обрасло с дървета, а друг незастроен парцел се намираше до задния двор. Сигурно не му е било трудно да се качи на някое от големите стари дървета и оттам да се прехвърли на покрива.
Но как така никой не го беше видял? Не се паникьосвай. Почакай. Може би някой от агентите на ФБР се
