кръстовището. Родителите им как ги бяха изпуснали от поглед? По дяволите, всичко можеше да им се случи и родителите нямаше да разберат, докато не станеше прекалено късно.
Ник отново насочи вниманието си към Лорен.
— Лони е имал джобно фенерче?
— Не. Беше по-скоро миниатюрен лъч с размерите на писалка, светеше червено.
— Искаш да кажеш червен лъч… Лазерен ли?
— Да, точно така.
— Защо не ми съобщи за това снощи? — ядоса се той.
— Казах ти, че Лони беше на покрива.
— Онзи кучи син може да те е наблюдавал през оптически мерник. — Лицето му се изопна от гняв. — Откъде, за бога, би могъл да докопа подобно оборудване?
— От шкафа на баща си — отговори тя. — Шерифът много се гордее с колекцията си от оръжия, а Лони лесно би могъл да се добере до нея.
Ник извади телефона си и започна да набира някакъв номер.
— Затова ли излезе от банята?
— Да — отвърна Лорен. — На кого се обаждаш?
— На Фарли — отговори Ник. — Той може да установи дали Лони се е качвал на онзи покрив или не.
— Кой друг може да е бил?
Ник не й отговори.
Агент Фарли тъкмо се готвеше да се качи на самолета в Де Мойн, когато телефонът му иззвъня. Щом чу гласа на Ник, той се отдалечи от хората, които се качваха на борда.
— Хвана ме тъкмо навреме — каза той. — Само след минута щях да си изключа телефона.
— Задържа ли Лони?
— Не — отговори той. — Покрил се е, а мен ме преместиха. Уесън позволи на шерифа на Нюджънт и неговите заместници да издирят Лони.
— Файнбърг все още ли е наоколо, или Уесън го е пратил да си събира багажа?
— Не съм сигурен — отговори Фарли. — Те двамата отидоха до Нюджънт заедно с Бренър. И може би все още са там. Това не ти се нрави, нали, Ник? Ти не смяташ, че Бренър е нашият човек.
— Не, не смятам. Но все още нямам с какво да го докажа.
— Случаят може да се окаже прост и лесен, а ти никога по-рано не си попадал на нещо подобно.
— Може би.
— Ще останеш ли в Холи Оукс?
— Да.
— Съжалявам, че трябваше да стане така, но нямах никакъв избор. Щом Уесън изпрати имейл в управлението и им съобщи, че съм готов за прехвърляне на друга работа, те веднага ме атакуваха.
— Закъде пътуваш?
— За Детройт. Нещо се мъти там. Бъди благодарен, че си в отпуск.
— Бъди внимателен — каза Ник. — Благодаря ти за помощта, Джо.
— Голяма работа свърших, няма що. Едно ще ти кажа. В миналото два пъти съм работил с Уесън и той винаги е бил голям досадник, но не е създавал чак такива проблеми. Мисля, че се дължи на теб — добави той. — Ти по някакъв начин изваждаш на показ най-лошото у него. Но този път той отиде твърде далеч. Повече никога няма да работя с тоя маниак, дори да се наложи да си върна значката. „Като по учебник“, ама че гадно копеле. Уесън няма представа какво е това работа в екип и тъкмо това ще напиша в доклада си. — Джо млъкна за секунда. — Ник, знаеш ли какво ме притеснява?
— Че ще се качваш на самолет?
— Това си е твоята фобия, на мен нищо ми няма. Притеснява ме онова твое инстинктивно усещане. Ако си прав и Бренър не е търсеният човек, то тогава ти и Ноа оставате там на показ. Съвсем сами. Бог да ви е на помощ.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Лорен откри две рокли, които щяха да й свършат работа за сватбата. След като оставиха дрехите на химическо чистене, двамата с Ник потеглиха към абатството. Ноа беше в кухнята и ядеше студено пиле с най-разнообразни гарнитури. Ник дръпна един стол за Лорен и грабна едно пилешко бутче.
— Трябва да хапнеш нещо, скъпа.
Погледът на Ноа започна да снове между пламналото лице на Лорен и измъченото изражение на Ник. След това избухна в смях.
— Отне ви доста дълго време.
— Не започвай с това! — предупреди го Ник.
— Какво да не започвам? — невинно попита Ноа.
— Ник нарича всички „скъпи“ — изтърси Лорен, чувствайки се като истинска глупачка.
— Несъмнено — съгласи се Ноа. — При всяка възможност нарича така мен и Томи.
— Млъкни! — настоя Ник. — Къде е Томи?
— В една от залите за събрания заедно с онази редакторка.
— Какво иска тя? — попита Лорен.
Ноа сви рамене.
— Не мога да проумея.
Ник чу шум от затваряща се врата и прекоси кухнята, за да погледне през прозореца. Видя Лорна да бърза надолу по стълбите.
— Ноа, откъде е цялото това угощение? — попита Лорен.
— От клуба на почитателките му — отговори Томи от вратата.
Ноа се усмихна неволно:
— Дамите ме харесват, какво да сторя!
— Той дава лични консултации — каза Томи, клатейки глава с явно раздразнение.
— И много добре се справям.
На Лорен й беше трудно да погледне брат си. Знаеше, че Ник е виновен за това; беше й внушил абсурдната мисъл, че щом Томи я погледне в очите, веднага ще разбере какво се е случило снощи.
— Лорен, искам да поговорим за малко насаме — каза Томи.
Ник я погледна красноречиво. „Нали ти казах, че ще разбере“, говореха очите му.
— Томи, двамата с теб трябва да поговорим.
— Не — почти извика Лорен и скочи. — За какво искаш да говориш с мен?
— Лорна току-що беше тук.
— Тя събра достатъчно новини, та да има с какво да се занимава през следващия месец. Имам предвид и пожара и Стив Бренър. Дали не търси начин да ми припише вината и за всичко това, а? — ядоса се Лорен.
— Тя пише нова статия за теб, но това няма нищо общо с пожара, нито с Бренър. От мен искаше потвърждение. Случайно налетяла на жената на банкера и тя й споменала за кредита, който си взела, за да купиш твоя магазин. Така от една клюка на друга всичко станало ясно. По дяволите, Лорен — възкликна той с треперещ от гняв глас, — защо не ми каза, че парите под попечителство ги няма? През цялото това време аз си мислех, че няма защо да се притеснявам за теб.
Лорен бе слисана от неочаквания обрат на разговора. Искаше й се да удуши Лорна.
— Трябваше да попълня бланка за финансовото си състояние, за да получа заем, но банкерът няма никакво право да говори за това — възнегодува Лорен. — Дори на жена си не бива да казва. Това беше поверителна информация. И как смее Лорна да си завира носа в моите работи. — Лорен пристъпи към брат си. — Чу ли се какво ми каза току-що? През цялото време си смятал, че съм добре и че няма защо да се притесняваш за мен? Аз не съм на десет годинки, Томи, но ти като че ли не можеш да го проумееш. Парите ги нямаше още преди да навърша двайсет и една и нищо не можех да направя. Адвокатите ги взеха. До последния цент. Не ти казах, защото знаех, че ще се разстроиш, а нищо не можеше да направиш.
