Разбивач на сърца

нещо повече от спомени. Искаше да се събужда до Ник всяка сутрин през останалата част от живота си.

Мразеше да се чувства толкова уязвима, молеше се да стане по-безчувствена. Отметна завивките и стана от леглото.

Никакво разкаяние.

И двамата бързаха да напуснат мотела. Той искаше да се измъкне от стаята, преди да я е сграбчил, за да се любят отново. Тя искаше да тръгне колкото е възможно по-бързо, преди пак да се е разплакала… Като едно глупаво провинциално момиче, каквото си беше.

Тишината между тях бе напрегната и ужасно неловка. Лорен се взираше през прозореца, докато Ник шофираше. Чудеше се какво ли мисли той, но не го попита.

Ник се ругаеше наум. Ама че гадно копеле беше. Що за човек бе, след като се беше възползвал от сестрата на най-добрия си приятел? Ненормално, извратено копеле. Ето такъв беше той, а Томи никога нямаше да го разбере.

Изпитваше разкаяние и все пак знаеше, че ако бяха останали в онази мотелска стая още пет минути, отново щеше да се люби с нея.

Спряха пред един голям магазин край главната магистрала и набързо напазаруваха. На следващата бензиностанция Лорен се преоблече, а Ник си взе две кутии диетична кока-кола от автомата. Тя се появи, облечена с блузка на бели и розови карета за седем долара, напъхана в протрити дънки за петнайсет, които изглеждаха като луксозни маркови дрехи. Бяха плътно прилепнали към сексапилното й тяло и той трябваше да извърне глава, за да се успокои сърцето му. Аз съм най-долна отрепка, помисли си Ник. След това я погледна отново и забеляза, че на слънцето в косите й блестят медни отблясъци. Спомни си докосването на меките й къдрици, когато тя се навеждаше над него. Осъзна какво прави и отново мислено изруга.

Тя отиде до колата, пристъпвайки грациозно по паважа с дългите си сексапилни крака. Ник намръщено й подаде кутията с кока-кола, сякаш го беше обидила с нещо. А след това седна зад кормилото и в продължение на цели двайсет мили не й продума. Колкото и да се стараеше да съсредоточи вниманието си върху пътя, не можеше да не я поглежда през минута. Тя имаше най-изкусителните устни и когато той си помисли за нещата, които бе правила с тях, усети, че му призлява.

Не можеше да отпъди образите, които изникваха в съзнанието му.

— По дяволите! — изруга гласно той.

Лорен го изгледа учудено, но той побърза да я успокои:

— Няма значение.

— Пит вече обади ли ти се?

— Не — кратко отвърна той. — Казах ти, че той пътуваше за Хюстън. Самолетът му ще се приземи най- рано след час.

— Не, не си ми казвал такова нещо.

Ник присви рамене.

— Мислех, че съм ти го казал.

Завиха на изток, слънцето грееше ослепително. Ник си сложи тъмни очила и отпи голяма глътка от кутията.

— Винаги ли си такъв кисел сутрин? — попита тя.

— Вече сме живели заедно достатъчно дълго, за да знаеш отговора.

— Просто не си в настроение — каза тя. — Така си мисля.

— Означава, че се държиш като глупак — обясни Лорен спокойно. — На какво според теб се дължи това?

Виж ти, не знам, помисли си той. Може би се дължи на факта, че прекарах по-голямата част от нощта, като се чуках със сестрата на моя най-добър приятел.

Сметна за по-благоразумно да замълчи. Допи кока-колата си и пусна кутията в поставката за чаши.

— Жаден ли си още? — попита го тя и му предложи своята кутия.

— Ти не я ли искаш?

— Можеш да я вземеш.

Това беше краят на разговора им. През следващите десет минути никой не продума. Лорен изчакваше той да преодолее онова, което го тревожеше и когато усети, че не може и минутка повече да търпи тишината, се обади:

— Предполагам, че Ноа вече е казал на Томи.

— За бога, надявам се, че не. Моя работа е да призная пред брат ти.

— Но той ще научи — започна тя.

— Аз ще му кажа — настоя Ник.

Тогава Лорен се досети, че двамата може би не говорят за едно и също нещо.

— Ник, аз те питах дали смяташ, че Ноа вече е казал на Томи за пожара — обясни му тя. — И за арестуването на Стив Бренър.

— О, да, сигурен съм, че вече му е казал. Е, поне се надявам, че го е направил, преди Томи да е прочел за него във вестника.

— А ти за какво говореше?

— Няма значение.

— Искам да знам. Кажи ми.

— За нас — каза той и стисна волана. — Помислих си, че ме питаш дали Ноа е казал на Томи за нас.

Тя рязко вдигна глава.

— И ми отговори, че ти би трябвало да му кажеш! — удивено възкликна тя.

— Да, точно така.

— Шегуваш се, нали?

— Не, не се шегувам.

— Смяташ да кажеш на брат ми за снощи, така ли? — разпалено възкликна Лорен.

— Така трябва. — Изведнъж гласът му прозвуча съвсем спокойно и разумно.

Тя помисли, че си е изгубил ума.

— В никакъв случай. Каквото се е случило между нас, си е личен въпрос.

— При нормални обстоятелства е така — съгласи се той. — Но ти си… нещо различно. Трябва да му кажа. Твоят брат е най-добрият ми приятел и също така по една случайност е свещеник. Освен това той сам ще се досети. Ще разбере.

— Намекваш, че е ясновидец ли?

— Нито веднъж не съм успявал да го „изпързалям“ от втори клас насам. Винаги се досеща какво се върти в главата ми. Измъквал ме е от разни бели. За известно време, когато бяхме в Пенсилвания, той беше нещо като моята съвест. Не, аз нямам намерение да го лъжа.

Тя усещаше, че започва да я боли главата.

— Не е необходимо да лъжеш. Просто трябва да си мълчиш.

— Казвам ти, че той сам ще разбере.

— Да не си си изгубил ума? Нищо няма да му казваш. Знам, имаш чувството, че си го предал, но…

Ник не я остави да довърши:

— Той ми имаше доверие, по дяволите!

Шосето беше пусто и Ник спря колата на банкета.

— Знам, че ти ще се почувстваш малко неудобно, но ще го преживееш — каза той.

Лорен не можеше да повярва на ушите си.

— Ник, брат ми разчиташе на теб да ме запазиш жива и здрава. Ти направи това. Не е нужно да му признаваш за снощи.

Изведнъж удивлението й се смени с гняв и смущение. Тя така се разстрои, че очите й се напълниха със сълзи. Закле се пред себе си, че по-скоро ще умре, отколкото да се разплаче пак пред него.

— Не съм извършила нищо, от което да се срамувам. — изрече строго Лорен. — А и ти ми обеща, че няма да се разкайваш.