Тя прокара пръсти по рамото му, забеляза избледнелия белег над лакътя му и се наведе да го целуне.
— Откъде ти е това?
— От футбола.
— А това? — попита Лорен, като докосна едва забележимия белег на бедрото му. — От куршум ли е?
— Не, пак е от футбол — повтори той. Но по лицето й личеше, че не му вярва.
— А някога стреляли ли са по теб? — с треперещ глас попита Лорен.
— Не — отговори Ник. — Бил съм пробождан, пребиван, но никога не съм бил прострелван.
„Във всеки случай, все още не“, помисли си той. Имаше белег от удар с шило за лед в долната част на гърба си. Два сантиметра по-нагоре и сега нямаше да е жив. Ако Лорен забележеше и този белег, бе решил да я излъже.
— Повечето ми белези са от спорта — каза той.
Тя прокара пръсти през косата му.
— Освен онези, които носиш в себе си.
— Всеки носи със себе си малко от миналото.
Накрая Ник се обърна по гръб и каза, че е време да поспят малко, но Лорен не го послуша.
Легна върху него. Подпря с ръце брадичката си и впери поглед в очите му.
Ръцете му вече бяха на бедрата й. Той искаше да я накара да поспят, преди да се е предал на желанието да се любят отново, но не намираше сили да я пусне.
— Обещай ми нещо и ще те оставя да спиш — каза тя.
— Какво? — В гласа му прозвучаха нотки на подозрение.
— Независимо от това какво ще се случи… Никакво разкаяние! Съгласен ли си, Ник?
Той кимна утвърдително.
— Никакво разкаяние! — закле се тя. — Повтори го!
Той въздъхна, но продума отчетливо:
— Никакво разкаяние.
И двамата лъжеха.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Разбивачът на сърца не обичаше изненадите, освен ако самият той не беше авторът им.
А тази нощ беше препълнена с неприятни изненади. Вече бе чул „мулето“ да му се присмива и бе преглътнал това без усилие. Той очакваше агентите да са глупави, тъй че се почувства леко обиден, когато чу епитетите, с които го наричаха. Но думите не можеха да го засегнат. До тази вечер, когато бе научил, че Лорен също разпространява отвратителни лъжи. Беше го нарекла „импотентен“. Не можеше да понесе мисълта за това как устните й оформят тази гадна дума. Как смееше тя да го предаде по този начин?
Трябваше да й отмъсти и бе принуден да действа бързо. Неустоимото желание да я нарани притъпи предпазливостта му. Колко дълго бе стоял така в задния двор, вперил поглед в прозореца й? Най-малко един час, а може би два. Но времето нямаше значение.
И точно тогава видя Лони. Това тъпо хлапе се катереше по дървото, същото дърво, което Разбивачът на сърца бе. използвал безброй пъти, за да влезе в къщата и да я наблюдава през нощта.
Той проследи как Лони пропълзя по покрива и се плъзна на стряхата, над прозореца на банята. Точно както самият той го бе правил.
Но докато чакаше да види какво ще направи Лони, един друг човек привлече вниманието му. Добрият стар Стив Бренър пълзеше към задната врата на Лорен. Той пък какво бе намислил?
Кучето на съседките не би могло да го издаде. Разбивачът на сърца бе убил животното, за да може нощем да се движи свободно из двора. Той се беше справил с досадния пес, а сега това момченце Лони и Стив Бренър се възползваха от свършената работа.
Заредиха се все нови и нови изненади, докато най-накрая цялата къща бе в пламъци, а Бренър бе заобиколен от „мулета“.
Сега той можеше да си тръгне и никой нямаше да разбере. Смятаха, че са хванали техния човек. След като си направи една малка разходка по улиците на Холи Оукс и намери онова, което търсеше, той щастливо продължи по пътя си. Шансът му бе паднал направо от небето. Да, той можеше да си тръгне, но дали да го направи? Ето че сега този въпрос го измъчваше.
Ама че затруднение.
Манията го превръщаше в хладнокръвен убиец. Перфектният убиец, експертът. Той бе в състояние да проумее какво се случва с него, но не можеше да си наложи да скърби за загубата на онова, което другите наричаха здрав разум. Той не беше смахнат. Не, разбира се, че не. Но беше отмъстителен. В това нямаше никакво съмнение. Бе негов свещен дълг да отвърне на удара с удар.
Той крачеше нервно из малката стаичка и кроеше планове. Това лигаво хлапе Лони беше забъркало истинска каша и той не би могъл да го остави да се измъкне безнаказано, нали така? Именно заради него бе пропаднал перфектният му план. Но какво би могъл да направи сега?
Този тъп неблагодарник го принуждаваше да избърза. Голямо неудобство му създаваше тоя Лони и трябваше да си плати за това. В края на краищата така беше честно, а освен това бе забелязал, че Лорен не харесва тоя зелен плужек. Пък и кой ли би го харесвал? Може би вече бе време да й покаже колко много държи на нея. Той реши да й направи подарък, нещо много специално… Например да й поднесе далака или черния дроб на Лони. Със сигурност не и сърцето му. Той искаше да й достави удоволствие, а не да я обиди и нямаше да позволи тя да си мисли, че Лони е разбивач на сърца.
Той погледна часовника на нощната масичка. Мили боже, толкова много работа имаше да свърши, а толкова малко време му оставаше за това, благодарение на тоя хлапак Лони! О, той щеше да си плати и още как! Но първо най-важното — имаше работа за довършване.
В края на краищата всичко зависеше от подготовката. Партито трябваше да бъде идеално.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Тя обичаше да спи с него, сгушена на сигурно в прегръдките му, а краката й — неподвижно притиснати под бедрото му. Събуди се, но се чувстваше прекалено изтощена, за да се размърда. Ник спеше така спокойно. Тя не искаше да нарушава почивката му и затова лежеше неподвижно и изучаваше лицето му с критичното око на художничка. Той имаше великолепен профил. Изваяната линия на долната му челюст, правият нос, съвършено оформената уста. Искаше да го нарисува, да улови силата, която бе видяла в очите му. Чудеше се дали съзнава колко е красив и дали въобще му пукаше за това. Той беше практичен мъж — нямаше време за суетни мисли.
Искаше й се Ник да се събуди и пак да правят любов. През нощта отново и отново се беше обръщал към нея, но сега вече бе сутрин и всичко изглеждаше различно. Тя го беше помолила само за една нощ. Знаеше, че е невъзможно да желае още.
Как сега да се върне отново към обичайните неща? Тя беше силна жена. Можеше да направи всичко, което си наумеше, и умееше майсторски да прикрива чувствата си. Би могла да се преструва, че са прекарали една великолепна нощ на секс за забавление и това е всичко. Един прост начин да освободят натрупаното напрежение и отчаяние… Но, о, Боже, как изобщо щеше да се справи с това? Искаше й се да бъде по-земна. Много нейни приятелки в училището в Европа и на работното си място в Чикаго намираха за съвсем нормално да заведат у дома си един мъж, с когото току-що са се запознали, и да прекарат само една нощ с него, без повече да го видят. Жените си имаха своите нужди, в края на краищата. Какво й беше лошото на любовната връзка за една нощ? В нея нямаше нищо хубаво, смяташе Лорен. Защото и сърцето участваше в това. Тя никога не би могла да се отдаде така пълно на Ник, ако вече не се чувстваше обвързана и не беше признала, че го обича.
От тяхната нощ щяха да й останат спомени и това щеше да й е достатъчно. Лорен стисна очи. Искаше
