току-що бе получил разрешение да ръководи Апостолите, а Ник беше вторият новобранец, избран от него.
— А кой беше първият? — попита тя.
— Аз — отговори Ноа с нахална усмивка. — Пит лично избираше своите агенти, като ги вземаше отвън и ги обучаваше по специална програма. Уесън направо си умираше да участва в тази работа. Всъщност според мен от самото начало той искаше сам да ръководи програмата, но нямаше начин това да се случи.
— Уесън стана ли един от новобранците на Моргенщерн?
— Не. Моргенщерн не го прие и това наистина страшно много го раздразни.
— Значи така е започнала враждата между двамата?
— Не, причината, както ти казах, беше една котка — търпеливо повтори той. — Имаше един такъв случай. Тригодишно момиченце беше изчезнало и извикаха ФБР на помощ. Уесън беше дежурен по график и нямаше начин да позволи на никого от асовете на Моргенщерн да се намеси и да поеме работата. Уесън искаше сам да се справи със случая и то бързо.
— И справи ли се?
— Не, но Ник разреши случая. Ето какво се случи. Момиченцето било с майка си в един универсален магазин. Сградата беше наистина много стара, с дървени подове, които скърцаха ужасно, когато стъпваш по тях. Имаше високи гипсови тавани и големи стари отдушници покрай подовите первази. Вътре ставаше течение и беше студено. Сградата се намираше в съседство с района със складовете и градския пазар, съвсем близо до реката. Това беше едно приятно малко място за пазаруване. Всички околни постройки бяха съборени или реконструирани, но в тази имаше проблем с плъховете. И затова собственикът държеше там котка.
— Продължавай — настоя Лорен, тъй като искаше Ноа по-бързо да приключи разказа си, преди Ник и Томи да са се върнали.
— Било е около обед в съботата преди Коледа и магазинът бил пълен с клиенти, пазаруващи в последната минута. Наоколо царяло шум и бъркотия, чувала се оглушителна коледна музика, а една от продавачките случайно забелязала някакъв мъж на около трийсет и пет години да се шляе из магазина. Помислила си, че може да е крадец. Носел парцаливи стари дрехи и дълъг сив шлифер. Тя каза, че бил мръсен и окъсан. Жената не можа да ни даде кой знае какво описание, освен че онзи бил мършав и имал рошава брада. Каза ни, че се канела да повика охраната, но тогава го видяла да се насочва към изхода и си помислила, че си отива.
Една от клиентките на опашката си спомни, че е видяла как мъжът клекнал до момиченцето и му говорел нещо. Тя каза, че майката едва успяла да си проправи път до касата. И докато ровела в чантата си, търсейки разплащателната си карта, не забелязала, че дъщеричката й говори с непознат. След това според клиентката мъжът си тръгнал.
— Взел ли е момиченцето със себе си?
Ноа не отговори на въпроса й.
— Друга клиентка пък твърдеше, че едва не настъпила детето, когато то изскочило пред нея. Момиченцето гонело котката — обясни Ноа. — А около десетина минути по-късно майката вече трескаво търсела дъщеря си. Разбира се, всички наоколо се мъчели да й помогнат и тогава продавачът си спомнил за мъжа с шлифера, а клиентката — че го видяла да говори с детето. Шефът на охраната извикал полицията, а собственикът на магазина — ФБР. За чест на Уесън трябва да се признае, че бързо пристигнал там. Моргенщерн бил уведомен по телефона от шефа на Уесън и поискал двамата с Ник да отидем там, за да придобием малко опит. Изпрати ни да разследваме случая, само че успяхме да отидем твърде късно вечерта. Аз пристигнах от Чикаго, а Ник бе пътувал със самолет от Далас. Той бил на мястото около петнайсет минути преди мен, наел кола, снабдил се с пътна карта и дойде да ме вземе.
— Уесън не се зарадва, като ви видя, нали?
— Това е меко казано. Но за нас нямаше значение. Той не ни беше началник. Докладвахме единствено на Моргенщерн и на никой друг. Уесън нямаше абсолютно никакво желание да сподели с нас сведенията, които вече имаше и това наистина вбеси… искам да кажа ядоса Ник. Когато се разгневи, той става по-лош и от мен — поясни Ноа с нотки на възхищение в гласа.
— Какво направи той?
— Даде на Уесън добър урок. Ник можеше да се държи и по-дипломатично, но тогава така притисна Уесън в ъгъла, че той си призна: имало заподозрян, а положението било под контрол. Което, разбира се, не беше истина. Сетне Уесън обяви, че екипът на Моргенщерн само пилее време и пари, и че двамата с Ник трябва да се приберем у дома, и да си намерим нормална работа.
— С други думи, опита се да ви разкара.
— Да — каза Ноа. — Клиентите напуснаха магазина. Беше около два часът след полунощ и в сградата цареше вледеняващ студ. Уесън беше установил команден пункт в полицейското управление, на две преки разстояние оттам. Всички, които бяха на разположение, бяха излезли по улиците да търсят мъжа с шлифера. С Ник стояхме на тротоара пред магазина и се опитвахме да разберем какво се очаква от нас. Шефът на охраната заключваше вратите и се канеше да се прибере у дома, когато Ник му каза, че иска да влезе обратно. Той убеди стареца да изключи алармената система и да ни даде ключовете.
Двамата отново претърсихме сградата от горе до долу. Нищо не открихме и си тръгнахме. Аз карах колата. Не бях сигурен накъде сме тръгнали. Просто се опитвах да проясня мозъка си, както ни беше учил Моргенщерн — спомни си Ноа. — Тъкмо минавахме покрай една болница, когато попитах Ник какво ще правим, по дяволите, след като Уесън ни изолираше по този начин.
Ноа млъкна за малко, усмихна се и след това продължи:
— Ник не каза нищо. Пъхна една дъвка в устата си и предположих, че се опитва да прави същото, което правех и аз — да прояснява мозъка си. И тогава изведнъж той се обърна към мен и ме попита: „А къде е котката?“.
Започнахме да правим онова упражнение, което Моргенщерн би нарекъл „извикване на свободни асоциации“. Децата обичат животните, във всеки случай повечето деца, а една клиентка бе съобщила, че е видяла момиченцето да гони котката. Тогава и двамата се сетихме какво може да се е случило. Карах с пълна газ, за да се доберем до универсалния магазин колкото е възможно по-скоро. И точно тогава видях входа към спешното отделение на една болница. Спрях и двамата с Ник изтичахме вътре, показахме набързо значките си и взехме с нас доктора, който тъкмо излизаше в почивка. Ник му нареди да тръгне и да си вземе стетоскопа.
— Момиченцето все още е било в магазина, нали?
— Разбира се — каза Ноа. — То влязло след котката в един от онези големи стари отдушници. Както пълзяло по пода покрай стените, никой не е могъл да го забележи в този гъмжащ от хора магазин. Не успяло да се задържи в отдушника, паднало два и половина етажа надолу и останало заклещено на един перваз над сутерена. Падането би трябвало да я убие — добави той. — Ударила си беше главата и беше в безсъзнание, когато я намерихме. Котката стоеше при нея. С помощта на стетоскопа чухме едва доловимото мяукане.
— А момиченцето оправи ли се? Той отново се усмихна.
— Да, всичко беше наред с нея.
— С Ник сигурно сте тържествували.
— Да, така беше, но в същото време и двамата бяхме разочаровани от себе си. Пропуснахме да видим очевидното. Позволихме на онзи тип с шлифера да застане на пътя ни. Трябваше веднага да забележим, че отдушникът, в който е пропълзяло момиченцето, е в по-лошо състояние от останалите. И че котката я няма.
— Но все пак сте открили момиченцето само няколко часа след пристигането си — отбеляза Лорен.
— Ако бяхме по-наблюдателни, щяхме да намалим това време наполовина. Това, че тя се оказа все още жива, си беше дяволски късмет. Можеше да лежи долу и да й изтича кръвта, а ние да пристигнем прекалено късно.
— А Уесън зарадва ли се? — попита Лорен.
— Той не е чудовище или поне не беше по онова време — отбеляза Ноа. — Но завистта направо го изяждаше отвътре. Разбира се, той се радваше, че момиченцето е добре, но…
Лорен го погледна изпитателно.
