— Ник нарочно го изолира — продължи Ноа. — Би трябвало да каже на Уесън какви подозрения има и да го остави да довърши работата. — Агентът помълча малко. — Да, точно това трябваше да направи, но аз се радвам, че не го стори. Зъб за зъб, колкото и детинско да звучи — това е! И в негова защита, а и в моя, защото аз го подкрепих тогава, би трябвало да кажа, че по онова време бяхме млади и глупави. И на никого от нас не му пукаше за кариерата. А и все още е така. Ник трябваше да е сигурен, че детето е там, аз също. Във всеки случай Уесън разбра за момиченцето по-късно от Моргенщерн, когато с Ник вече пътувахме към летището. Той искаше да докаже нещо, но по този начин унижи Уесън и оттогава само при споменаване на имената ни той реагира по един и същи начин — все едно че поръсваме със сол отворената му рана. Оттогава на никого от нас не се е налагало да работи с него. До този случай.
Лорен облегна лакът на масата и впери поглед в Ноа. Но всъщност не го виждаше. Мислеше си за историята, която той току-що й бе разказал.
До този момент някъде в периферията на съзнанието й се беше въртяла малка надеждица, че Ник ще напусне работата си. Но колко егоистично и погрешно беше от нейна страна да мисли така!
— В този живот нищо не е гарантирано, нали? — въздъхна Лорен.
— Така е. Трябва да грабнеш каквото можеш и когато можеш. Ник е добър в работата си, но тя го изгаря отвътре. Виждам го в очите му. Напрежението ще го убие, ако не намери някакво равновесие в живота си. Има нужда от някоя жена като теб, при която да се прибира вечер.
— Но той не иска това.
— Може и да не го желае, но има нужда от него.
— Ами ти?
— Сега не говорим за мен — рече Ноа. — Ти и Ник сте нещо различно. Знаеш ли, като ви наблюдавам отстрани, за мен наистина е много лесно да разбера какво става. Искаш ли да те просветля по въпроса? Но те предупреждавам предварително. Няма да ти хареса онова, което ще ти кажа.
— Давай — окуражи го Лорен. — Просветлявай ме. Ще го понеса.
— Добре — съгласи се той. — Ето как виждам нещата. С Ник се опитвате да промените действителността. И двамата бягате от живота. Недей да спориш с мен, докато не приключа — предупреди я той, когато видя, че се кани да го прекъсне. — Ник се опитва да се затвори в себе си, да се дистанцира от всички, дори от семейството си. И това е голяма грешка при неговата професия. Той има нужда да изпитва чувства, защото само така ще остане с ясен и съсредоточен ум. Стигнал е до точката, когато въобще не иска да рискува, за да изпита нещо, защото това ще го направи дяволски уязвим. Ако продължава по този начин, ще стане жесток и циничен. И със сигурност няма да го бива в работата. А що се отнася до тебе…
Лорен се напрегна, очаквайки да чуе присъдата му.
— Ти правиш същото нещо, само че по различен начин. Скрила си се тук, в това малко градче. Повече от Ник се страхуваш да поемеш някакъв риск. Ако не излезеш оттук, няма да те наранят. Ето по този начин гледаш на живота, нали? Ако продължаваш така, ще се превърнеш в една озлобена, стара, сбръчкана досадница. И при това — страхлива.
Тя знаеше, че Ноа не се старае да бъде преднамерено жесток, но онова, което той току-що каза, я съкруши. По този начин ли я виждаше? Лорен се отдръпна назад и сключи ръце в скута си. Как бе възможно да си помисли, че тя въобще някога би могла да се покаже страхлива?
— Не съм сигурна, че разбираш…
— Още не съм свършил. Има и нещо друго. Искаш ли да го чуеш?
— Да, казвай — примирено рече тя.
— Видях една от твоите картини.
Погледна го, но веднага отмести очите си встрани.
— Къде? — удивено попита тя. Усети, че изведнъж я пронизва страх.
— Окачена е в спалнята на Том — обясни й той. — И това е една от най-впечатляващите картини, които някога съм виждал. Ти трябва страшно много да се гордееш с нея. Аз не съм единственият човек, който смята тази творба за невероятна. Абатът искаше да я окачи в църквата. Том ми каза, че я е откраднал от теб. Довери ми също, че всичките ти картини са опаковани и скрити в гардероба, така че никой да не може да ги види. Това е един много сигурен начин да не те отхвърлят, нали така? Също като живота, който си подготвяш тук. Е, малката, на този свят няма такова нещо като сигурен живот. Лоши неща се случват, като това, че брат ти се разболя от рак и ти нищо не можеш да направиш, дявол го взел. Но ти със сигурност се опитваш да направиш нещо, нали? Може би след трийсет години ти ще си убедила себе си, че си доволна от своя перфектен, сигурен живот, но те уверявам, че той ще бъде самотен. И дотогава удивителният талант, който притежаваш, вероятно ще е отишъл на вятъра.
Лорен потрепери, усетила бремето на бъдещето, което Ноа току-що й беше описал. Той я принуждаваше да отвори очи и да се погледне безпристрастно.
— Ти не знаеш какво приказваш.
— Знам, но ти просто не искаш да ме чуеш.
Лорен сведе глава и се опита да обори наум мрачната му прогноза. Може би, когато бе дошла първоначално в Холи Оукс, наистина бягаше от живота. Но вече не бе така. Тя се беше влюбила в града и хората тук, и се чувстваше обвързана с тази общност. Не беше се изолирала и оставила света да се върти около нея.
Но Ноа бе прав за нейното рисуване. Винаги го беше смятала за нещо прекалено лично, за да го сподели с когото и да било. То бе част от нея и ако другите видеха работата й, и я отхвърлеха, тя щеше да има чувството, че отхвърлят самата нея.
Беше се държала като страхливка. И щеше да изгуби дори малкото талант, който притежаваше, ако продължаваше да върви по този път. Ако не вкусваше живота, как въобще щеше да е възможно да го изобрази върху платното?
— Аз не изхвърлям картините си — колебливо призна тя. — Аз ги запазвам.
— Значи е възможно в някой от близките дни да ги разопаковаш и да позволиш на хората да ги видят — рече Ноа.
— Може би — каза Лорен. И след като поразмисли малко, го погледна и се усмихна. — Да, може би… Трябва да го направя.
Ноа занесе чинията си до умивалника и нави ръкави, приготвяйки се да измие съдовете. Взе да се оплаква от това, че в близко време абатът няма намерение да похарчи пари за съдомиялна машина.
Лорен не го слушаше. Все още бе потънала в мисли. Той току-що я беше накарал да се събуди. Беше отворил една врата и от нея зависеше дали да излезе, или да я затвори отново.
Когато Томи се върна в кухнята, Ноа му съобщи:
— Казах на Лорен, че си взел една от картините й.
Томи веднага застана в отбранителна позиция.
— Откраднах я и не съжалявам. Вече искаш да ти я върна, така ли?
— Коя си откраднал? — попита Лорен. Изведнъж усети страшен глад. Отхапа парче от пилешкото и си взе една бисквита.
— Единствената, до която успях да се докопам — отвърна той. — Беше поставена пред другите в гардероба. Дори не знаех какво точно съм взел, докато не си отидох вкъщи и не я разопаковах. И знаеш ли кое е най-жалкото, Лорен? Че съм виждал само тази твоя картина. Държиш ги скрити, сякаш се срамуваш от тях.
— Но коя точно си взел?
— Децата в пшеничната нива, които са окъпани в толкова много светлина. Аз обичам тази картина и искам да си я запазя. Знаеш ли защо? Защото в нея има много радост и надежда. Когато я погледна, виждам как небето се усмихва на децата. Тези потоци от светлина, това сякаш са ръцете на Бог, който посяга да ги докосне.
Чувствата напираха в гърдите й. Знаеше, че всяка негова дума е истина.
— Добре, Томи. Можеш да я задържиш.
Брат й изглеждаше шокиран.
— Наистина ли?
— Да — отговори тя. — Толкова съм щастлива, че ти харесва.
