В какво се беше вторачила тя? В ръката му. Погледна надолу и тогава я видя. Хирургическата ръкавица. Беше забравил да свали хирургическите ръкавици. Стреснат от собствената си небрежност, той връхлетя върху нея. Тя се обърна да хукне и викна Ник, когато Старк я удари с дулото на пистолета по темето и заглуши писъка й.
Той не искаше Лорен да умре, във всеки случай не още. Можеше да му се наложи да направи някои малки промени, но имаше велики планове за нея. След като я заключеше в багажника на другата си кола — стария буик с подобренията, за който никое от „мулетата“ не знаеше, че е негов, — щеше да я закара някъде на сигурно място и да я завърже. Имаше цял куп изоставени вили в гората. Знаеше, че лесно ще намери идеалното място. Щеше да я остави там със запушена уста и да отиде да пазарува. Да, точно това щеше да стори. Щеше да купи още една видеокамера — от високо качество, разбира се, само най-доброто щеше да свърши работа, — а също и най-малко десетина видеокасети. „Сони“ например бяха с много добра резолюция. А след това щеше да се върне при своята сладка Лорен и да заснеме смъртта й. Щеше да се опита да я запази жива колкото е възможно по-дълго, но когато неизбежното дойдеше и светлината в очите й угаснеше, той щеше да пренавие лентата и да преживее отново великолепната екзекуция. Старк знаеше от предишния си опит, че в продължение на дълги часове ще гледа отново и отново записа, докато запамети всяко потръпване, всеки писък, всяка молба. Само след като беше напълно задоволен, той щеше да може да си почине.
Щом веднъж се отървеше от трупа, изхвърляйки го някъде в гората, той щеше да се прибере у дома. Щеше да направи копия на записите и да ги разпрати на всички, които искаше да впечатли. Николас щеше да получи едно за спомен, за да му напомня колко е бил безсилен да се изправи срещу Господаря. Друг запис щеше да изпрати на шефа на ФБР. Директорът можеше да иска да използва подаръка при обучението на бъдещи „мулета“. То се знае, Старк щеше да си запази няколко за собствената си лична видеотека — дори най-добрите записи в края на краищата се изтъркваха, — а последният щеше да предложи за продажба на търг в интернет. Макар че всемогъщият долар не беше негов господар, малко бели пари за черни дни щяха да му дадат свободата да търси друга идеална партньорка, а този запис щеше да му донесе цяло състояние. Куп негови последователи с подобен вкус към воайорството сърфираха в интернет.
Лорен лежеше отпусната на земята до неговия пикал, докато Старк извади ключовете. Никой не можеше да ги види, както бяха закътани между две други коли. Той отвори вратата, а след това вдигна Лорен и я положи вътре. Когато затваряше вратата, затисна с нея дългата й пола, но прекалено много бързаше, за да я отвори отново. Не обичаше немарливостта, но днес нещата се променяха толкова бързо… Да не говорим за това, че беше забравил да свали ръкавиците. Бързо притича до предната седалка и видя линейката, която си проправяше път нагоре по алеята през тълпата и струпаните автомобили. Сирената виеше оглушително.
Старк знаеше, че не може да мине надолу по алеята, която беше единственият изход. „Не се притеснявай“, прошепна той. Запали мотора и внимателно изкара колата на тротоара. След това натисна газта. Пикапът се люшна напред и се заби в розовите храсти. Едно бодливо клонче бръсна прозореца и Старк инстинктивно се дръпна, сякаш щеше да го удари през стъклото. Сега направо се беше изправил върху педала на газта и натискаше с цялата си тежест. Пикапът се понесе надолу по тревистия склон, като се клатушкаше и подскачаше. Старк имаше чувството, че лети.
Взря се в огледалото за обратно виждане и започна да се смее. Никой не го преследваше. Беше в безопасност.
Дали да не го направеше сега? Дали да не ги изпратеше всичките на оня свят? Детонаторът беше точно над главата му, прикрепен към козирката, все едно че бе обикновен ключ за гараж.
Не. Той искаше Лорен да наблюдава фойерверките. Тогава реши да се придържа към първоначалния си план. На излизане от града щеше да вдигне във въздуха абатството. Вече беше избрал мястото. Най- доброто място, на върха на хълма. Щеше да види как всяка тухличка хвръква във въздуха. О, каква гледка му предстоеше! Боже мой, той трябваше да заснеме и нея. И да изпрати записа на всички телевизионни станции. Новините в единайсет!
— Зеленооко момиче, няма ли да се събудиш и да си поиграеш. Да се събудиш и да си поиграеш… Лорен, време е да се събудиш.
Той погледна часовника си и бе шокиран, като видя колко малко време е изминало. Тогава чу свистене на гуми и рязко вдигна глава. Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза зеления „Експлорър“ горе на върха на хълма. Старк гледаше с невярващи очи как колата излетя във въздуха и предните й гуми стъпиха на склона. Обхвана го неудържима ярост. Той изкрещя и удари с юмрук волана.
Пикапът излезе на две гуми на главната улица, забърса странично една паркирана кола и се завъртя. Старк натисна до дупка педала на газта, полетя напред и зави на две колела на следващия ъгъл. Вече се носеше към парка с осемдесет мили в час. Пикапът едва не се преобърна, когато взе следващия завой по същия начин, но той успя да го изправи, като завъртя кормилото рязко наляво. Зави още веднъж и най- сетне пред него се появи задният вход на парка, минаващ през резервата.
„Мулето“ не се виждаше вече отзад и Старк бе сигурен, че агентът е изгубил следите му. Като се кискаше, той намали скоростта и навлезе по пътеката за сутрешен крос. Пикапът заподскача по черния асфалт, като левите му колела се движеха плавно по гладката повърхност, а десните се тътреха по скалите покрай ръба на пътеката.
Стори му се, че Лорен простена. Трябваше да се овладее, иначе щеше да скочи през седалката и с голи ръце да я разкъса. Яростта му се засилваше и мислите така бързо препускаха в главата му, че му беше трудно да се съсредоточи. Пресегна се да намести огледалото, за да може да я наблюдава. Тя бе легнала сгушена на една страна с гръб към него и не помръдваше. Сигурно му се беше причуло, че е простенала.
Толкова бе зает да я наблюдава, че едва не заби пикапа в езерото. Рязко зави и се върна на пътя, след това отново нагласи огледалото, за да може да вижда какво става отзад. Пътеката завиваше, така че се наложи още да намали скоростта. Но не можеше да забави трескавите си мисли. Отново погледна назад към Лорен, но не я видя. Там беше онази курва Тифани. Той разтърси глава. След това пак така внезапно се появи Лорен.
Той искаше да спре колата и да затвори очи. Имаше нужда от време да проясни мозъка си и отново да се организира. Трябваше да е в чудесна форма. Той обичаше да планира нещата — педантично, до последния детайл. Ненавиждаше изненадите. Ето защо беше толкова изнервен.
Невероятна изненада бе да види как русият свещеник изскача пред Томи. Свещеникът с пистолет, който стреля по него. Свещеникът, който въобще не беше свещеник. Старк не можеше да преживее факта, че „мулетата“, колкото и да бяха тъпи, всъщност го бяха изпързаляли. Той не беше помислил дори за секунда, че приятелят на Томи е дегизирано ченге.
Точно затова сега беше толкова изнервен. Бяха го изиграли, накараха го да сгреши. Той въздъхна. Усети, че пак започва да се съсредоточава. Вече се владееше отново.
— Почти пристигнахме — изпя той на Лорен.
Когато приближи главния път, който завиваше към езерото, намали скоростта, за да може пикапът да се промъкне между боровете. След това отново увеличи скоростта. Буикът се намираше на около двеста ярда разстояние, паркиран между дърветата зад изоставената хижа. Още не се виждаше, но той знаеше, че колата го чака там, където я беше оставил.
— Почти пристигнахме — повтори Старк.
Оставаше му само да заобиколи покрай входа на парка, после да направи завой и да скрие пикапа сред дърветата.
Тъкмо бе стигнал до пътя, водещ към една колиба, когато отново видя зеления „Експлорър“. Той изскочи през входа на парка и намали скорост, за да вземе завоя.
— Не! — Старк бясно удари спирачките. Нямаше време да даде на заден ход, да направи завой и да се