Разбивач на сърца

опита да надмине „мулето“. И напред нямаше изход. Николас щеше да го види и да блокира пътя му. Какво да прави? „Не, не!“ — повтаряше напевно Старк.

Грабна пистолета си и изскочи от пикапа. Тъй като беше махнал вътрешните дръжки на вратите, за да не могат неговите приятелки да бягат, докато той е зает да шофира, трябваше да заобиколи и да отвори вратата отвън.

Пъхна пистолета в джоба на якето си и посегна с две ръце да вдигне Лорен. Вече имаше нов план, той можеше да го осъществи. Щеше да я пъхне вътре, където беше хубаво и тъмно, и щеше да поработи върху нея зад заключените врати. „Мулето“ щеше да стои отвън и да се опитва да влезе, слушайки писъците на Лорен. Тогава агентът щеше да направи грешки. А после Старк щеше да го убие.

Лорен се свести изведнъж. В един миг тя беше в безсъзнание, а в следващия вече се стараеше да не се разпиши. Усещаше парливия вкус на горчилка в гърлото си.

Беше в неговия пикап. Не помръдна от страх, че той може да я види в огледалото или да чуе как опипва с отмаляла ръка пода, търсейки нещо, което да използва като оръжие. Осмели се набързо да огледа обстановката. Забеляза кутията с инструменти, но трябваше да се премести, за да ги стигне. Лежеше до задната врата. Би ли могла да се измъкне през нея? Да я отвори и да скочи? Но къде беше ключалката? Тя присви очи, за да вижда по-добре в тъмното и тогава забеляза зеещата дупка в задната врата. Този психопат бе махнал вътрешните дръжки. Защо ли го бе направил? Краката й бяха притиснати в страничната врата, но не можеше да види дали вътрешната й дръжка също е премахната. Трябваше да се помести, а не смееше да го направи.

Сега вече цялата се тресеше. Опита се да спре конвулсиите си, ужасена, че той ще ги забележи и ще разбере, че е в съзнание. Пикапът се удари в нещо на пътя. Тялото й подскочи, а после се блъсна в облегалката на предната седалка. След миг возилото се люшна напред и я отхвърли отново назад. Лорен усети допира на студения метал до гърдите си. Безопасната игла, която майката на Мишел й бе дала, се притискаше в кожата й. Тя я опипа и се опита да я отвори. Ръцете й така трепереха, че едва не я изпусна и с усилия овладя желанието си да извика.

Откопча иглата и я изправи в цялата й дължина. Нямаше представа какво ще прави с нея, но това бе единственото оръжие, което имаше. Може би щеше да успее да я забие в гърлото му. Сълзи замъглиха очите й. Главата така силно я болеше, че й бе трудно да мисли. Дали той я наблюдаваше сега? Дали държеше пистолет в ръката си? Навярно би могла да скочи върху него отзад и да го изненада.

Много бавно тя раздвижи краката си. Помисли си, че би могла да се обърне и да скочи, да го сграбчи за врата и да удари с все сила главата му в кормилото. Но нещо я задържаше. Полата й беше заклещена между седалките.

Пикапът изведнъж се закова на място със скърцане. Тя изпусна безопасната игла, но успя да я грабне от пода, преди да чуе отварянето на вратата. Къде я караше той? Какво смяташе да прави?

О, Боже мой, той идва за мен! ужасено си помисли Лорен.

Трябваше да е готова, когато той се опиташе да я измъкне от пикапа. Беше като обезумяла, ръцете й силно се тресяха, но успя да свие иглата във вид на кука около показалеца си. Металната закопчалка се заби в кожата й и я разкъса, но успя да закачи иглата, за да стърчи право напред. Обви я с лявата си ръка, опитвайки се да я скрие.

Не му позволявай да държи пистолета си в ръка. Моля те, Боже, не му позволявай да държи пистолета. Не би могла да скочи върху него, ако той държеше оръжието. Щеше да я убие, преди да успее да го докосне. Ако пистолетът е в ръката му, ще изчакам. Накарай го да ме носи. Ще остави пистолета, ако трябва да ме носи.

Пикапът се движеше, когато страничната врата се плъзна и се отвори. Докато се молеше мълчаливо, тя бе стиснала очи, стараейки се да не се разплаче.

Помогни ми, Боже, моля те, помогни ми…

Чуваше шумното му дишане. Той я сграбчи за косата и я дръпна към себе си. Когато натисна главата й надолу, за да я извади от пикапа, тя отвори очи и видя пистолета. Старк заби пръсти в кръста й и я вдигна на рамото си.

Беше ужасно силен. Затича, като носеше отпуснатото й тяло на рамото си. Лорен отвори очи, но не смееше да повдигне глава, за да не усети движението й. Докато си мислеше, че е в безсъзнание, той нямаше да я наблюдава внимателно. Тя разпозна вилата на абата, която се виждаше пред тях.

Дочу шума от приближаваща се кола, а след това долетяха грозните ругатни на похитителя й. Старк изтича нагоре по стълбите, а след това изведнъж спря.

Лорен чу как той разтърси дръжката на вратата, но тя беше заключена. След миг до ухото й прозвуча изстрел. Лорен потръпна.

Старк трескаво се мъчеше да влезе вътре, ритна вратата и тя се откачи от пантите. Натисна копчето на стената и две лампи осветиха хижата — едната върху шкафчето до входната врата, другата на една маса на балкона на горния етаж. Все още носейки я на рамото си, той притича през предната стая и влезе в кухнята. Сложи пистолета си върху плота, започна да дърпа чекмеджетата и да ги хвърля на пода.

— Ето ни и нас! — извика той радостно, когато откри чекмеджето с ножовете.

Грабна най-големия, приличаше на касапски нож. Изглеждаше стар и потъмнял, но на него не му пукаше дали е остър. Работата, която възнамеряваше да свърши, не изискваше голяма точност. Просто нямаше време. А този го биваше.

Той грабна пистолета си, а след това се обърна и изтича обратно във всекидневната, изритвайки чекмеджета и съдове от пътя си. Когато стигна до средата на стаята, той спря и смъкна Лорен от рамото си. Тялото й се удари в масичката за кафе, след това се свлече на пода.

Той я сграбчи за косата и я дръпна да се изправи на колене.

— Отвори си очите, кучко. Искам да гледаш през вратата. Да видиш „мулето“, когато нахлуе да те спасява.

Докато говореше, Старк осъзна, че държи и ножа, и пистолета с едната си ръка. Той пусна Лорен и премести ножа в лявата.

— Хайде сега — каза той. — Погледни ме, Лорен. Виждаш ли какво имам за теб?

Тя все още бе на колене и той приклекна зад нея. Тялото й щеше да го пази от пистолета на Николас. Размаха ножа пред лицето й:

— А сега какво според теб смятам да направя?

Макар че не беше очаквал отговор, той се разочарова, задето тя не извика. Но щеше да изпищи, щом веднъж се заемеше да поработи с нея. О, да, знаеше как да получи онова, което искаше. Той все още беше господарят. Заби ножа в лявата й ръка и се изкиска доволно, когато тя изпищя. Бликналата кръв се стече по ръката й и това го наелектризира. После отново я прободе.

— Браво, моето момиче, продължавай да пищиш — насърчи я той, а гласът му зловещо изтъня. Звучеше налудничаво. — Искаме Николас да те чуе.

Старк клекна и зачака. Насочи дулото на пистолета към отворената врата и притисна раменете й към себе си. Държеше главата си приведена зад нейната, надничайки към вратата. Отново я поряза, просто за забавление, но този път тя не извика. Тогава опря върха на окървавения нож в шията й.

— Опитваше се да бъдеш смела, а, Лорен? Когато искам от теб да пищиш, за бога, ще пищиш.

Чу я как изскимтя и се усмихна.

— Не се вълнувай. Няма да застрелям веднага „мулето“. Искам той да наблюдава как те убивам. Зъб за зъб — напевно изрече Старк. — Защо ли се бави толкова много тоя Николас? Какво ли е намислило това момче? Може би се опитва да се промъкне през кухненската врата. Е, няма такава.

Ако не говореше, Старк щеше да чуе лекото проскърцване над главата си. Ник беше влязъл през прозореца на спалнята. Клонът на дървото се счупи точно когато той се вкопчи в перваза на прозореца, но шумът бе заглушен от тупурдията в хижата.

Вратата на спалнята беше отворена и Ник изпълзя напред. Видя Лорен и Старк под балкона, в средата на стаята, обърнали лица към входната врата. Държеше единия пистолет в ръка, а „Глокът“ бе затъкнат в колана му.

Можеше да стреля право в това копеле, но ако куршумът преминеше през тялото му, щеше да улучи Лорен. Не биваше да рискува. Не бе възможно и да слезе по стълбите, Старк щеше да го види. Какво трябваше да направи, по дяволите?