— Ти просто не се отказваш! Нищо чудно, че си добър детектив.
— Откъде знаеш, че съм добър?
— Предполагам.
— Не съм добър — възрази той. — Аз съм велик детектив.
Тя отново избухна в смях:
— Защо нямам твоята самоувереност!
— Още не си отговорила на въпроса ми — напомни й Алек. Той свали мокасините си, вдигна крака на една табуретка и скръсти ръце на гърдите си.
— Как е станало така, че съм се изнесла от къщата ли? Обещах на майка ми, че ще позволя на Емерсън да остане у дома една година. Тя се надяваше, че през това време той ще успее да си стъпи на краката.
— Искаш да кажеш — да си намери работа.
— Да. Тя изобщо не подозираше, че я мами, поне така си мисля. И със сигурност не е очаквала да се ожени повторно толкова бързо.
— И Ейдън се е съгласил с този вариант?
— Разбира се, това бе желанието на майка ни. Защо да не се съгласи?
— Струва ми се, че той обича да командва, всичко да е под контрола му.
— Вярно, че е най-амбициозният в семейството. Със сигурност е и най-целеустремен. — Тя се намръщи и добави: — Но ти си прав, наистина обича да командва. Просто бих искала… да разбера защо смята, че може да командва и моя живот.
— Това е лесно за разбиране.
— Така ли? И защо?
— Защото му позволяваш.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Регън беше разчистила бюрото си. Всички документи бяха подписани, изпратени по пощата или заведени в архива; всички имейли бяха прочетени или изтрити; на всички телефонни обаждания беше отговорено.
Тя беше преценила погрешно, че ще й трябват няколко дни, за да свърши всичко. И сега никак не бе щастлива, че е приключила толкова бързо. Искаше й се да потъне в работа, да бъде ангажирана. Когато беше свободна, започваше да се тревожи. Винаги ставаше така.
Забарабани с пръсти по бюрото, сякаш за да прогони неприятните мисли.
Още не беше признала открито, че е в опасност и се нуждае от бодигард. Ако направеше това, щеше да се озове лице в лице с този факт и трябваше да се справи с него. Знаеше, че се държи глупаво, може би дори малко страхливо, но в момента не й пукаше особено. Беше изплашена и се чувстваше безсилна. А това бе най-ужасното състояние.
Алек затвори списанието, което четеше, и взе едно дистанционно, но като видя изражението й, попита:
— Какво има пак?
— Нищо — излъга Регън.
Той знаеше, че тя се чувства като в клетка. Всяко нейно движение беше под наблюдение. Но този път реши да не настоява за честен отговор.
— Добре — съгласи се той. Вдигна дистанционното и попита: — Къде е скрит телевизорът?
— Натисни най-горния бутон — каза тя.
Това го заинтригува. Веднага щом натисна бутона, стената до прозореца бавно се дръпна и разкри нещо, което бе живо олицетворение на мечтите му. Той подсвирна възхитено при вида на плоския плазмен екран, последна дума на технологиите.
Настани се да гледа новините, но отново хвърли поглед към нея и забеляза, че тя продължава да се мръщи.
— Кажи ми все пак какво има?
— Нищо. Просто си мислех. — Тя не можеше да му каже истината — че се притеснява, задето няма нужния кураж да приеме реалността. Или да признае, че се страхува. Знаеше, че няма да я разбере. И как би могъл, след като се излага на опасности непрекъснато. Беше свикнал със заплахите, беше се научил да отстоява позициите си, когато са важни.
Дали изобщо някога се боеше? Вероятно, но тя се съмняваше, че страхът ще го спре да направи необходимото. Нали точно това бе истинският кураж — да не позволиш на страха си да те спре да постъпиш правилно.
— Регън, кажи ми какво те тревожи.
Тя осъзна, че не му е отговорила, и той ще продължи да задава въпроса си.
— Мислех си за онази поговорка за безгрижния ум…
Регън се усмихна тайничко, но преди да продължи, осъзна, че в този момент го загуби като събеседник. Започнаха спортните новини — резултати от мачове и репортажи от различни състезания. Почти като в транс, Алек веднага се обърна към телевизора. Тя се подразни. Какво им ставаше на мъжете, поне на тези в нейния живот? Детективът се държеше точно като Ейдън и Спенсър. Колкото и заети да бяха братята й, спираха всичко при вида на бейзбол, футбол или ръгби. Всеки мач поглъщаше изцяло вниманието им. Бяха пристрастени към спортния канал и не можеха да заспят вечер, без да знаят последните резултати от мачовете. Сега проумя, че бодигардът й страда от същата мания.
Регън започна да разгръща страниците на настолния си календар, като крадешком изучаваше лицето на Алек. Реши, че той има красив профил. Хубав, прав нос, страхотни устни. Косата му — тъмна и гъста, постоянно падаше върху челото му. Е, имаше нужда от подстрижка… Регън изпита налудничавото желание да я докосне. Дали и другите жени чувстваха същото? Без съмнение, отговори си тя. Привлекателната му външност и сексапилното излъчване сигурно ги омайваха до безпаметност. О, тя познаваше този тип мъже! Алек беше от лошите момчета, които спят с жените и после ги напускат без угризения. Колко ли сълзи бяха пролени заради него, колко ли сърца беше разбил?
— Приключи ли с работата си? — попита той, без да отделя поглед от телевизора.
Дълго ли беше прекарала, загледана в него?
— Почти — отвърна тя, бързо огледа бюрото си и започна да размества някакви папки.
В този миг телефонът иззвъня и тя се хвърли към слушалката с облекчение.
Обаждаше се Корди. Дори само като чу гласа й, Регън се успокои.
— Добре ли си? — попита тя. — А Софи?
— Да, и двете сме супер.
— Доста се забави, докато отговориш на обаждането ми. Разтревожих се.
— Защо? Всичко е наред, просто току-що проверих съобщенията си. Двете със Софи сме много заети, имам да ти разказвам куп неща, но хайде да караме по ред. Трябва да те накарам да страдаш, задето не дойде с нас.
Регън се усмихна — чувстваше невероятно облекчение, че приятелките й са добре. Сега, когато Корди най-после бе на телефона, можеше спокойно да й разкаже какво се беше случило.
— И как ще ме накараш да страдам?
— Времето тук е страхотно и знаеш ли защо? Защото не вали. Там как е?
— Двайсет и пет градуса, няма и едно облаче на небето, никаква влажност и лек бриз…
— Кажи истината! — прекъсна я Корди.
Регън се разсмя.
— Очакват се още валежи довечера и е доста хладно. Вече съжалявам, че не дойдох с вас. Доволна ли си?
— Да. И след като в Чикаго е толкова ужасно, аз ще си остана тук поне докато не ми свърши лосионът.
— Ако си приключила с приказките за времето, да ти кажа нещо.
— Нима? На колко да се обзаложим, че моята новина е по-голяма?
