— Ти нямаше да се съгласиш.
— Съгласен съм с Ейдън — подкрепи го Спенсър.
Тя ги изгледа навъсено.
— Кога ли не си съгласен с него!
Той я погледна шокиран. Не беше свикнал сестра му да спори.
— Това е вече минало — настоя миролюбиво Ейдън. — Забрави го.
— Трябва да обсъдим някои важни въпроси — добави Спенсър. — И искам да преминем към тях.
— Може би трябва да отидем в заседателната зала — предложи Ейдън, докато събираше листовете обратно в папката.
— Искаш да проведем годишното си събрание сега ли? Подготвен ли си?
Спенсър се изправи и тръгна напред.
— Всъщност двамата с Ейдън вече го проведохме. — Регън побесня.
— Кога?
— Рано тази сутрин. Ти си имаш толкова неща на главата в момента, че решихме, че не ти е до това — обясни Спенсър. — Всичко, което обсъдихме, е в онази черна папка на бюрото ти. Прегледай я на спокойствие.
Тя не каза нито дума, но беше толкова ядосана и на двамата, че едва се овладя.
— Добре — каза тя тихо.
Спенсър я погледна облекчен. После Регън попита:
— Разпределихте ли бюджета? Какъв е моят?
— Същият като миналата година.
— Не!
— Какво значи „не“? — попита Спенсър. — Вече е решено.
— Напротив, сега ще обсъдим това. Искам да утроите моя бюджет.
Тя гледаше Ейдън право в очите, когато съвсем спокойно декларира какво е желанието й.
— И дума не може да става. Вече отделяме пари за повечето благотворителни проекти в града, защото ти настояваше…
— И защото така е редно — прекъсна го тя.
— Да — съгласи се той. — Но не можем да направим нищо повече от това, поне през тази финансова година.
— Мислим за крайния резултат — каза Спенсър. — Нали трябва да имаме някаква печалба!
— Ние имаме предостатъчно печалба, Спенсър.
— Бюджетът е решен — каза той. — Вече трябва да мислим за новия хотел.
— Знам — промълви тя. — В Мелбърн.
— Да, в Мелбърн — съгласи се той. — Но тъкмо сега финализираме плановете за още един.
— О, и къде ще бъде той?
— В Сидни.
— Не знаех за него.
— Сега знаеш — каза Спенсър. — Надяваме се да го открием до шест месеца. Времето ни притиска и трябва да напредваме бързо.
— Уокър гласува ли за това?
— Разбира се, познаваш Уокър. Стига да не му пречим да се състезава, можем да правим каквото решим.
Тя взе един молив и започна нервно да го върти между пръстите си.
— Аз изобщо не съм важна част от тази фирма, нали? Някой изобщо сети ли се да говори с мен за това разширяване на бизнеса?
— Но ти беше под невероятен стрес! — възрази Спенсър.
— Да, вярно е. В абсолютен стрес.
— Какво ти става? — попита Спенсър. — Никога не съм те виждал толкова заядлива.
— Доста мислих напоследък.
Тя изчака някой от тях да я попита за какво е мислила, но те не го направиха. Не беше сигурна дали Ейдън изобщо следи разговора. Изглеждаше много по-заинтересуван от документа, който четеше. Моливът изхвръкна от пръстите й и падна в краката му. Регън веднага грабна друг.
В този миг забеляза Хенри. Той стоеше до бюрото си. Какво правеше тук в неделя? Трябваше да е някъде навън, да се забавлява. Регън не можеше да види с кого говори той.
— Защо си толкова нервна днес? — попита Спенсър и я изгледа продължително.
Моливът се въртеше бясно в пръстите й.
Ейдън вдигна падналия на пода молив, подаде й го, после издърпа стола зад бюрото й и седна. Отвори папката и каза:
— Регън, трябва да прегледаш тези договори. Сам ги изпрати.
— За новия хотел ли? — попита тя.
— Да.
— Щом адвокатът ни изпраща договорите, вие двамата трябва да сте знаели за тази сделка преди доста време. Странно, че не сте ми споменали нито дума.
— Щеше ли да проявиш интерес? — попита Спенсър.
— Да, щях.
Той не й повярва.
— Има една основна разлика между твоята философия и нашата — каза брат й:
— Ние с Ейдън се опитваме да печелим пари, а ти се опитваш да ги раздаваш.
Тя се усмихна:
— Не всички, Спенсър, само част от тях.
Брат й отиде до бюфета и си наля чаша вода.
— Не знам как се е получило това. Уж израснахме в една и съща къща…
— Аз знаех, че съм различна, и опитвах да приличам по-вече на вас, но не станах предприемач.
— Така си е
— Точно за това си мислех — каза тя. — И осъзнах някои неща, които много ме изненадаха.
— Например?
— Винаги съм смятала, че трябва да заслужа любовта ви. Глупаво, нали? Тревожех се, че ако не угодя на теб или Ейдън, ще спрете да ме обичате.
— Откъде ти е хрумнала тази откачена идея? — възропта Спенсър.
— От майка ни — отговори Ейдън. — Когато тя си беше вкъщи, ни манипулираше да правим това, което тя искаше, като ни лишаваше от обичта си.
Регън се обърна към Ейдън:
— Така ли е правела с теб?
Той кимна.
— Правеше го с всички нас.
— Не си мислиш, че ние се отнасяме така с теб, нали, Регън? — загрижено я попита Спенсър.
Тя въздъхна.
— Просто се опитвам да кажа, че досега съм прекарала живота си в опити да ви угодя. И това ме е изтощавало. Докато растях, все се тревожех, че ще спрете да ме обичате… Но вече не се чувствам по този начин. Аз съм ваша сестра и трябва да ме обичате, независимо колко ви ядосвам.
Ейдън кимна развеселено:
— Браво! Радвам се, че си осъзнала това. Сега ще погледнеш ли тези документи, че трябва да вървя.
Тя се обърна към него.
— Не съм свършила, Ейдън. Съжалявам, че на теб се стовари отговорността да ми бъдеш родител. Съжалявам, че вие със Спенсър сте носили този товар. Не мога да променя факта, че майка ни не искаше да бъде майка, но искам да знаете колко съм ви благодарна и на двамата за това, че съм ви имала.
Очите й се напълниха със сълзи. Спенсър ги забеляза.
