— Ако е прочел статията във вестника, нямаше ли да се досети, че тя продължава да тича там?
— Да не твърдите, че е убил онази жена по погрешка? — попита Регън.
Алек се обърна към нея:
— Да. Мисля, че е отишъл там, за да убие теб.
ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
От полицията бяха запазили в тайна важни подробности, свързани с убийството на Хейли Крос, и нито Алек, нито Уинкът искаха Регън да ги научи. Тя и без това беше изплашена, а докладът от аутопсията сам по себе си беше достатъчен, за да разтърси дори закоравял полицай.
Въпреки това имаше вероятност някоя от тези подробности да отключи някакъв спомен, който да им помогне в разследването.
Уинкът застана пред прозореца на офиса с бутилка вода в едната ръка и доклада от аутопсията в другата. Алек седна до Регън на дивана. Тя не можеше да разбере как двамата изглеждат толкова спокойни, докато се редуват да разказват някои от ужасяващите факти от убийството на бедното момиче. Когато Алек й описа какво е направил убиецът с краката на жертвата, Регън усети, че кръвта нахлува в главата й.
Алек забеляза как тя стиска ръцете си, а очите й се навлажняват. Но се стараеше външно да изглежда спокойна. Той бе много горд с нея и ако бяха сами, щеше да я прегърне и да й го каже.
— Добре ли си, Регън? Искаш ли малко почивка? — попита Уинкът.
— Няма нужда, добре съм — отвърна тя.
Алек отвори папката, която Уинкът беше оставил на масата, и подаде на Регън снимката на Хейли Крос. Регън се изненада колко спокойна изглежда жената в смъртта си.
— Познаваш ли я?
Тя поклати отрицателно глава. После попита:
— Студентка в университета ли е била?
— Не — отвърна Алек. — Вече е била завършила.
— Живеела е близо до университета — обясни Уинкът. — И според приятелите й редовно тичала в парка.
— Сама ли е живеела?
— Не — отговори Уинкът. — С приятеля си. Той бил извън града по работа в нощта, когато е била убита. Очевидно тя му е казала, че може да отиде да навести родителите си, докато него го няма, така че той се върнал в Чикаго и минали няколко дни, преди да разбере, че е изчезнала.
Регън си пое дълбоко дъх, преди отново да погледне снимката.
— Не разбирам защо е трябвало да направи това с краката й? Защо…
Тя млъкна внезапно и потрепери. Уинкът каза:
— Според патолога смъртта й е била причинена от удар в главата. Очевидно този побъркан се е заел с краката й, след като вече е била мъртва.
— Тя се е борила с него — каза Алек. — Под ноктите й имаше кожа, така че разполагаме с ДНК материал на убиеца. — Той взе снимката от Регън и я върна в папката.
Стори й се, че е разтревожен — нещо необичайно за него, така че му се усмихна кратко, за да му покаже, че тя самата е добре. После се изправи и отиде да си вземе вода.
— Искаш ли, Алек? — Тя му подаде ледената бутилка. Той отпи жадно.
Регън извади друга бутилка за себе си и заобиколи дивана, за да отиде при бюрото. Изведнъж се почувства стара и изморена и рухна върху стола. Може би в крайна сметка не беше чак толкова лоша идея да замине за Мелбърн със Спенсър. Смяната на обстановката можеше да й се отрази добре. Тя въздъхна. Но още докато тази мисъл се оформяше в главата й, тя я отхвърли. Нямаше да се предава, а ако отидеше в Мелбърн, щеше да направи точно това.
Замисли се дали да не се обади на Софи и Корди. Разговорите с приятелките й винаги я караха да се почувства по-добре. Но ако им позволеше да видят колко е разстроена, щяха да се разтревожат за нея още по-вече. А ако темата се прехвърлеше на Алек — което неминуемо щеше да стане, тя със сигурност щеше да се издаде. Нямаше проблем от време на време да си поплаква пред приятелките си, но не и тук, не й сега.
Алек наблюдаваше Регън от канапето. Очите й бяха тъжни, погледът й — отнесен. Беше бледа, сбърчила чело.
Лайл Брадшоу влезе в офиса. Изглеждаше, сякаш беше тръгнал на сватба — издокаран с тъмен костюм на фино райе и бяла риза с ръкавели. Яркочервената му вратовръзка беше единственото цветно петно. Както обикновено, нямаше нито един непригладен косъм на главата. В сравнение с него Алек изглеждаше като клошар.
Уинкът наблюдаваше от другия край на стаята. Лайл гледаше Регън, а Алек следеше погледа му и изражението му издаваше, че не е никак щастлив от поведението на Брадшоу.
— Писмото и пликът са на бюрото на Хенри — каза Уинкът, за да прекрати състезанието по размяна на погледи.
— Няма да намерим никакви отпечатъци от пръсти — обеди се Лайл.
— Все едно трябва да го прибереш като улика и да го занесеш в лабораторията — сопна му се Алек.
Лайл сякаш не забеляза враждебния му тон. Уинкът обаче не го пропусна. Той разведри ситуацията, като заведе двамата мъже във външния офис, за да обсъдят новото развитие по случая.
Веднага щом остана сама, Регън включи компютъра си и опита да отговори на няколко имейла. Всичко, което ангажираше мислите й, беше добре дошло.
Хенри подаде глава през вратата, за да й каже довиждане. Тя му предложи да си вземе почивен ден в понеделник, но той не искаше и да чуе.
— Ами ако дойде друго писмо или се случи нещо? Искам да бъда тук, в случай че се нуждаеш от мен.
— Добре — усмихна му се тя. — Но се наспи сутринта и ела по-късно.
— Ще опитам — обеща той. Обърна се да тръгне и после добави: — Не трябва да казваме на никого за новия списък и за жената.
— Знам.
— Изненадах се, че толкова хора са замесени, а никой още не е издал историята на вестниците.
— Мисля, че почти никой от полицията не знае подробностите — каза Регън.
— Софи ще ни убие и двамата, ако някой друг вестник пусне пръв тази история. Добре, сега тръгвам. До утре.
— Хенри, пази се — прошепна загрижено Регън. Вратата едва прихлопна след него, преди да се отвори широко и Ейдън да нахлуе в стаята. — Със Спенсър едва сега научихме за писмото. Алек ми каза за убитата жена. За бога, Регън, това е можело да бъдеш ти!
— Да, знам — каза тя тихо.
— Слушай, със Спенсър няма да пътуваме никъде, докато този маниак не бъде заловен. Може би трябва да се обадя на Уокър и да му кажа да се прибере у дома.
— О, моля те, не го прави. Знаеш, че той привлича вниманието на пресата където и да отиде. Репортерите ще му вървят по петите и ако някой от тях надуши нещо…
— Добре — прекъсна я той.
— Накарай го да не се прибира — настоя тя. — Искам и вие със Спенсър да заминете някъде, възможно най-далече от мен. И ако може да вземете Корди, Софи и Хенри със себе си. Никой от вас не е в безопасност покрай мен. Ако нещо се случи с теб или… — Гласът й потрепери.
— Няма да ходя никъде — повтори той. — И престани да се тревожиш за нас. Имаш си достатъчно проблеми, за които да мислиш. Трябва да бъдеш силна.
— Аз съм добре, не се тревожете за мен. Няма да рухна психически.
Продължиха да говорят още няколко минути. Ейдън крачеше из стаята, за да се поуспокои. Изглежда, се нуждаеше от нейните уверения, че тя е защитена, че Алек и Джон ще заловят маниака и че със сестра му всичко ще бъде наред.
