Барон Джеймисън усети, че се усмихва, а сетне си призна, че е невъзможно да си ядосан, когато Джейми е наблизо.
Тя представляваше такава прелестна гледка, че всеки човек на часа би забравил грижите си. Държанието й внушаваше не по-малко респект от красотата й. Джейми бе наследила хубостта на майка си — дълга гарваново черна коса и виолетови очи, които напомняха на баща й за свежа пролетна утрин, безупречна кожа, чиста също като сърцето й.
Макар че баронът се хвалеше на всеослушание, че обича всичките си дъщери, Джейми си оставаше неговата радост, макар че тя не му бе истинска дъщеря. Майка й, втората съпруга на барона, се омъжила за него, когато вече била в деветия месец с Джейми. Бащата на детето загинал в битка наскоро след сватбата.
Лорд Джеймисън бе приел бебето като свое и бе забранил на всички да говорят за нея като за доведена дъщеря. От мига, в който за пръв път я взе в ръцете си, тя стана негово дете.
Джейми бе най-малкото и най-великолепното сладко ангелче. Близначките и Мери имаха дискретна хубост и на един мъж би му трябвало известно време, за да я открие, докато неговата скъпа малка Джейми можеше да накара от пръв поглед всеки да загуби ума и дума. Баща й често обичаше да се хвали пред приятелите си, че усмивката й би могла да събори всеки рицар от коня му.
За щастие между момичетата не съществуваше дребнава завист. Също както и баща им, Агнес, Алис и Мери инстинктивно търсеха помощ и съвет при по-малката си сестра и за всичко разчитаха на нея.
Джейми се бе превърнала в истинска господарка на дома. От деня, в който погребаха майка й, тя пое на плещите си това тежко бреме и много бързо доказа способността си да се справя с всяка ситуация. Баронът, който обичаше да заповядва, но не умееше да налага авторитета си, с радост бе оставил Джейми да поеме цялата отговорност за управлението на замъка.
И тя никога не го разочарова — толкова разумна и спокойна дъщеря! Никога не плачеше. Последните си сълзи проля, когато майка й умря. Агнес и Алис можеха да се поучат от по-малката си сестра, но все така си избухваха в сълзи и при най-незначителния повод. Според барона единствено привлекателните им личица ги спасяваха от участта да бъдат обявени за глезени глупачета и той отсега съжаляваше мъжете, които един ден щяха да се оженят за тях.
Най-много обаче се безпокоеше за Мери. Въпреки че никога не го бе казвал на глас, лорд Джеймисън отлично знаеше, че тя е голяма егоистка. Мери винаги поставяше собствените си желания над тези на сестрите си, дори над баща си. А освен това бе и такава палавница — непрекъснато измисляше разни лудории. Обичаше да прави бели само и само да се забавлява. Баронът имаше смътното усещане, че Джейми пълни главата на Мери с неподходящи за една дама идеи, но никога не би се осмелил да го изрече. Не се опасяваше, че ще сгреши, а че би могъл да загуби благоразположението на най-малката си дъщеря.
И макар Джейми да бе любимката му, баронът съвсем не бе сляп за нейните недостатъци. Въпреки че не избухваше често, гневът на Джейми помиташе всичко като горски пожар. Като се прибави и непокорството и упоритостта й! Пък и тази наследена от майката дарба да лекува! Баронът категорично й бе забранил да я практикува. Заради нея крепостните и слугите непрекъснато я отвличаха от най-главното й задължение — да се грижи за удобствата и спокойствието на баща си. Често я измъкваха посред нощ от леглото, за да зашие някоя рана от нож или да помогне на някое бебе да се появи на бял свят. Всъщност баронът нямаше нищо против нощните повиквания, тъй като по това време той необезпокоявано си спеше в леглото, но мразеше да викат Джейми през деня особено когато се налагаше да закъснее с обяда само защото дъщеря му в това време се грижи за някой ранен или болен.
Лорд Джеймисън въздъхна със съжаление. Сетне изведнъж осъзна, че близначките са спрели да хленчат. Джейми вече бе усмирила домашната буря. Баронът кимна към иконома да напълни отново чашата му с бира, облегна се назад и с възхищение се зае да наблюдава последствията от магическите действия на най-малката си дъщеря.
Агнес, Алис и Мери се бяха втурнали към сестра си в мига, в който тя се бе появила на прага. И трите говореха в един глас, но всяка си разправяше своята история.
Джейми не можа да разбере нищо от възбудените им приказки.
— Хайде, елате да седнем до татко край масата — предложи тя с леко дрезгавия си глас — и всички заедно да опитаме да разрешим този нов проблем.
— Този път не е някакъв дребен проблем — проплака Алис и изтри ъгълчетата на очите си. — Не вярвам, че можем да го решим, Джейми, наистина не вярвам…
— Татко е виновен за всичко — промърмори Агнес. По-малката близначка придърпа един от столовете край масата, отпусна се на него и хвърли гневен поглед към баща си. — Както обикновено, за всичко е виновен той.
— Не съм виновен за нищо — кисело промърмори баронът. — Няма защо да ми се цупиш, госпожичке. Аз просто се подчинявам на заповедите на нашия крал. Това е всичко.
— Татко, моля те, не се разстройвай — тревожно го погледна Джейми, протегна се и го потупа по ръката. Сетне се извърна към Мери. — Струва ми се, че ти се владееш най-добре. Агнес, престани да плачеш, за да мога да разбера какво се е случило. Мери, ще бъдеш ли така добра да ми обясниш?
— Пристигна съобщение от крал Хенри — отвърна Мери. Отметна през рамо един кичур от светлокестенявата си коса и скръсти ръце на масата. — Изглежда нашият крал отново е разстроен от баща ни.
— Разстроен? Мери, та той е побеснял от гняв — намеси се Алис.
Сестра й кимна, преди да продължи.
— Татко не е изплатил данъците към кралската хазна — заяви тя и намръщено изгледа баща си. — И кралят ще накаже баща ни за назидание на останалите благородници.
Близначките се втренчиха свирепо в нещастния барон.
Джейми леко въздъхна.
— Моля те, продължавай, Мери! Искам да чуя докрай!
— След като крал Хенри се ожени за онази шотландска принцеса… Как й беше името, Алис?
— Матилда.
— Да, Матилда. Господи, как мога да забравя името на нашата кралица!
— Много добре те разбирам — обади се Агнес. — Татко никога не ни е водил в двореца, а в нашия замък нито веднъж не е гостувал високопоставен благородник. Ние сме напълно изолирани, сякаш сме прокажени, прокудени в тази глуха провинция.
— Стига, Агнес! — заяви Джейми. Гласът й прозвуча раздразнено. — Мери, продължавай.
— Ами, крал Хенри изглежда смята, че всички ние трябва да се омъжим за шотландци — обяви Мери.
Алис поклати глава.
— Не, не! Той не иска всички да се омъжим за шотландци. Само една от нас. Някакъв си варварин ще ни избира! Господи, толкова е унизително!
— Унизително? Която си избере — мъртва е! След като този мъж е убил една съпруга, ще убие и следващата. А това, скъпа ми сестричке, е нещо повече от унизително — поправи я Мери.
— Какво?! — смаяно ахна Джейми, ужасена от думите на сестра си.
Алис не й обърна внимание.
— Чух, че първата му жена се е самоубила — намеси се тя.
— Татко, как си могъл? — Изглеждаше така, сякаш в следващия миг ще удари баща си. Лицето й пламтеше. — Много добре знаеш, че кралят се гневи, когато не се плащат данъците. Нима не си помислил за последиците?
— Мери, не е ли по-добре да говориш по-тихо? Кряскането няма да помогне с нищо — рече Джейми. — Всички знаем колко е разсеян понякога татко. Навярно просто е забравил да изпрати парите. Не е ли така, татко?
— Нещо подобно, ангелче — неуверено промърмори баронът.
— О, Боже! Той е профукал парите — изпъшка Алис. Джейми вдигна ръка, за да въдвори тишина.
— Мери, довърши обяснението си, преди и аз да съм започнала да крещя.
