заминаването й. Но съпругът й нямаше да тръгне след нея. Тя не бе достатъчно важна за него. Ще бъде щастлив, че се е отървал от нея.
Стражата я спря при подвижния мост, ала след като им обясни, че изпълнява заповедта на господаря им, войниците се отстраниха и я пуснаха да мине.
Джейми пришпори Уайлдфайър и двете се понесоха като вятър. Чак сега младата жена даде воля на сълзите си. Не знаеше накъде препуска, нито пък колко дълго бе продължила тази шеметна езда. И изобщо не я интересуваше. Искаше само да удави насъбралата се в сърцето й мъка в порой от сълзи. Чак когато Уайлдфайър забави ход пред стената от дървета, Джейми си каза, че е крайно време да се вземе в ръце.
Точно в този миг видя момчето. Не беше от клана на Кинкейд, тъй като дрехите му бяха в други цветове. Джейми притихна. Надяваше се, че то няма да я забележи, тъй като не искаше никои да и вижда в нейния позор.
Цялото внимание обаче на момчето бе погълнато от нещо пред него. Беше се втренчило в храстите отдясно. Джейми се зачуди какво го бе омагьосало толкова, че да е сляпо за всичко наоколо.
Внезапно детето извика и хукна назад. Един огромен глиган подаде муцуна, ръмжейки смразяващо и се понесе след него.
Джейми реагира мигновено. Тупна Уайлдфайър по хълбока и кобилата препусна в галоп. Сграбчи юздите в лявата си ръка и се наведе надясно.
Детето я видя и затича към нея с разперени ръце. Джейми се помоли да има достатъчно сила, за да го повдигне. Бог чу молбата й. Момчето се вкопчи в дясното й рамо и тя успя да го изтегли достатъчно високо, за да преметне крака си през гърба на Уайлдфайър. Кобилата и двамата и ездачи полетяха напред.
Не след дълго глиганът се отказа да ги преследва, ала Уайлдфайър трепереше от страх. Внезапно тя се изправи на задните си крака и Джейми и момчето се намериха на земята.
Джейми падна на една страна, а детето се стовари върху нея. То бързо се претърколи, стана и се опита да й помогне. Джейми се намръщи от болка.
— Ранена ли си? — попита детето и уплашено се втренчи в нея.
— Само се натъртих — отвърна на келтски тя. Надигна се бавно и се огледа. Видя, че туниката й се е скъсала на рамото.
Двамата се бяха озовали в средата на малка поляна. Джейми цялата трепереше.
— Измъкнахме се като по чудо. Господи, колко бях уплашена! А ти?
Детето кимна. И двамата се засмяха.
— Да, ама му дадохме да се разбере!
— Така е — отвърна Джейми и си помисли какво хубаво дете бе той. Имаше дълга червена коса, която се къдреше около кръглото му розово лице. Носът му бе обсипан с безброй лунички. — Аз съм лейди Кинкейд. А ти как се казваш?
— Не бива да го знаеш — прошепна момчето. — Аз не трябва да съм в земите на Кинкейд.
— Да не би да си се загубил? — Детето поклати глава.
— Сама се сети.
— Не мога да се сетя. Какво правиш тук?
Детето повдигна рамене.
— Обичам да ходя на лов. Казвам се Линдзи.
— А как е името на клана ти?
— Линдзи — повтори детето. — А ти говориш келтски, но звучиш някак различно. Освен това не носиш цветовете на Кинкейд.
— Аз съм англичанка.
Очите му се разшириха.
— Съпруга съм на Алек Кинкейд, Линдзи — обясни младата жена. На колко си години?
— Това лято ще навърша девет.
— Сигурно майка ти те търси.
— Баща ми ще ме търси. Сигурно се е разтревожил. По-добре да се прибирам у дома.
Джейми кимна. Сдържа усмивката си, тъй като детето изглеждаше доста сериозно.
— Ти ми спаси живота — рече то. — Баща ми трябва да те възнагради.
— Не — възрази Джейми, — няма за какво да ме възнаграждава. Обаче искам да ми обещаеш, че повече няма да ходиш сам на лов. Ще ми дадеш ли думата си?
Когато момчето кимна тя се усмихна.
— Искаш ли да те придружа до дома ти?
— Ако дойдеш с мен, те ще те задържат. Ние сме врагове с Кинкейд.
— Е, тогава бъди внимателен. Побързай. Чувам, че някой идва насам.
Момчето изчезна сред дърветата, преди Джейми да направи и крачка към Уайлдфайър. Тя стоеше сама в средата на поляната, когато жребецът на Алек се подаде през клоните. Младият мъж изпита такова огромно облекчение, като я видя, че остана закован, взирайки се в нея.
Не можеше да види дали е разстроена. Главата й бе сведена. Знаеше, че я бе уплашил. Изражението на лицето й, докато и крещеше, показваше колко изплашена бе малката му съпруга.
Надяваше се, че вече е превъзмогнала и страха, и сълзите. Видя ги в очите й, когато бе минала покрай него, стискайки монетата в ръка.
Сигурно трябваше да й се извини. Не го биваше много в извиненията, но трябвате да опита. Да бъде спокоен и разумен.
Тогава забеляза заплетените в косите й листа и скъсаната на рамото туника.
— Какво, по дяволите, е станало? Да не би някой…
Скочи от коня си и се спусна към нея, преди тя да отговори. Джейми бързо отстъпи назад.
— Нищо не се е случило.
— Не ме лъжи!
— Ти ме излъга!
— Не съм — отвърна Алек, повтаряйки се, че трябва да бъде спокоен.
— Изгуби търпение с мен.
— Ти си накарала хората ми да съборят задната стена на дома ми!
— Ти ми каза, че мога да пренареди кухнята — прошепна Джейми. — През зимата Фрида и Хеси, и всички останали слуги трябва да газят преспи сняг, за да донесат вечерята ти. Опитвах се да бъда полезна, Алек. Съвсем разумно е да се построи допълнителна сграда в задната част на къщата и кухнята да се премести там. Но ти не ми даде възможност да ти обясня.
Алек затвори очи и се помоли Бог да го дари с търпение.
— Наистина избухнах. И съм ти много сърдит.
— Заради дупката в стената?
— Не. Защото се изплаши от мен. Нима мислиш, че мога да те нараня?
— Не. — Джейми обви ръце около кръста му и отпусна глава на гърдите му. — Ти ме засрами. Един съпруг не бива да крещи на жена си.
— Ще се опитам за в бъдеще да го запомня. Но, Джейми, сигурно ще се случи пак да го забравя.
— Предполагам, че ще трябва да свикна. Твоите викове могат и дърво да съборят. Но това е само пушилка, нали, Алек?
Той притисна брадичка до главата й. Запита се дали да й прости тази обида.
— Отец Мърдок ми каза, че си тръгнала към Англия. Това ли бе намерението ти?
— Ти ми каза да се махам.
Лека усмивка пробягна но лицето му.
— Имах предвид да напуснеш залата, Джейми, а не Шотландия.
— Просто исках да се махна за малко, съпруже мой. Истината е, че не се справям много добре.
Гласът й прозвуча ужасно унило.
— Знам, че сигурно ти е трудно да го повярваш, но у дома хората ме харесваха. Наистина! Не съм свикнала да ме смятат за незначителна, Алек. Твоите войници се оплакваха от мен, нали? И те като теб не ме харесват.
