Венчило с дявола

малкото останали й сили. Джейми затвори очи и започна да се моли.

Измъченият рев на Алек проникна през мъглата от дим. Тя немощно се усмихна.

— Благодаря ти, Господи!

Алек тъкмо бе тръгнал нагоре по хълма, когато чу виковете. В следващия миг видя и пламъците. Хукна натам. Когато Гейвин го настигна, в гърдите му вече бушуваше гняв. Знаеше, че тя е вътре. Знаеше…

Двамата се добраха едновременно до колибата. Видяха дървената греда, подпряла вратата. Гейвин я ритна, а с един силен удар Алек изкърти вратата от пантите и я хвърли на земята.

Обзелият го ужас му придавате допълнителна сила. Когато видя Джейми, просната на пода, го обхвана толкова силен бяс, че едва не събори стените с изтерзания си вик.

Грабна я и я изнесе навън само миг преди колибата да рухне. Коленичи на земята и я прикри с тялото си. Не искаше да си поеме въздух, преди да се увери, че тя диша. Раздиращата й кашлица бе сигурен знак, че е жива, ала умът му все още бе замъглен от преживения ужас и той не можеше да разсъждава трезво.

Трябваха му няколко минути, за да се съвземе. Гейвин коленичи до господаря си.

— Алек, отдръпни се и я остави да си поеме дъх — прошепна той и не можа да разпознае немощния си глас. Джейми отвори очи и видя разтревоженото лице на съпруга си, надвесено над нея. Опита се да му се усмихне през сълзи. Забеляза, че очите му са замъглени. Сигурно от дима…

Протегна ръка, за да докосне челото му и едва тогава осъзна, че все още стиска едно от дивите цветя. Хвърли го и нежно погали веждите му. Алек докосна челото й.

— Обещах ти, че няма да те напусна. — Гласът й бе пресипнал.

— Никога нямаше да ти позволя.

И двамата нежно се усмихнаха.

— Добре ли си, Джейми? Наранена ли си? — Загриженият му поглед я смая.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Откъде си могла да го знаеш?

— Защото държиш на мен, Алек Кинкейд.

Успя много успешно да имитира заваления му говор. Алек кимна, доволен. Сетне й помогна да се изправи, като нежно придържаше главата й. Когато се обърна, за да поеме надолу по хълма, видя, че е заобиколен от голяма група войници.

— Не е пострадала зле — успокои хората си той.

Джейми се опита да вдигне глава, за да им кимне за поздрав, ала съпругът й не й позволи. Притисна я толкова силно към гърдите си, че едва не я смачка.

Този мъж наистина не си знаеше силата! Усещаше треперенето на ръцете му. А докато го чакаше да я спаси, беше чула как крещеше името й. Алек започваше да я обича, независимо дали искаше да го признае.

Тази мисъл я накара да забрави, че почти се бе докоснала до смъртта.

— Доста се забави, Кинкейд — промърмори тя.

— Как ли пък не! — усмихна се той. — Тичах като подгонен от дявола.

— Значи все пак не съм толкова маловажна за теб?

Той не отговори, докато не стигнаха до стъпалата на замъка.

— Не, не си.

Джейми почака, но Кинкейд не каза нито повече.

Въпреки това тя изпитваше огромно щастие. Хапка по хапка… Нали точно така се бе похвалила пред отец Мърдок, че може да изяде огромна мечка. Тъкмо по този начин смяташе да покори и Ален Кинкейд. Засмя се, но този път на собствената си глупост. Защо й трябваше толкова време, за да разбере, че тя се нуждае не по-малко от любовта му, отколкото той от нейната?

— Как можете да се смеете в този момент, лейди Кинкейд? — ахна Гейвин. Отвори вратите и ги последва вътре. — Аз още треперя от гняв.

— Смея се, защото току-що осъзнах нещо много важно. Няма да бъде хапка по хапка, а целувка по целувка. Има значителна разлика. И това е единственото обяснение, което ще получите от мен.

— Явно димът е размътил мозъка й — предположи Алек и поклати глава.

— Защо си толкова ядосан, Гейвин? — Джейми надзърна зад рамото на Ален, за да види лицето на войника. — Не мислиш, че аз съм виновна, нали?

Преди Гейвин да й отговори, тя се обърна към съпруга си:

— Вятърът беше, Алек. Хлопна вратата направо в гърба ми. Страхотно силен удар — продължи тя, тъй като видя, че двамата мъже невярващо се споглеждат. — И този зловещ и тайнствен звук… Знаете ли, сякаш някой ми се смееше отдалеч. Алек, защо ме гледаш толкова подозрително? Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти.

— Вие нямате вина, милейди — намеси се Гейвин, — вратата беше… — Не довърши, тъй като видя знака на господаря си.

— Вратата беше какво, Гейвин?

— Заяла. Беше заяла — смънка той.

— Гейвин, иди и нареди да приготвят банята за Джейми! После отиди на хълма и започни да разпитваш слугите. Сигурно някой е видял нещо…

Алек отнесе Джейми зад преградата и нежно я положи върху леглото.

— След като се изкъпеш, оставаш в леглото! — заповяда той.

— Защо?

— Какво защо, Джейми? Защото трябва да си починеш и да възстановиш силите си.

— Аз вече се възстанових!

Алек поклати глава.

— Сега би трябвало да рониш сълзи, момичето ми, а не да ми се усмихваш толкова сладко. Знаеш ли, че си лека като перце?

— Трябва да остана в леглото, защото съм… лека? Алек, в това няма никакъв смисъл!

Лицето й бе прашно, косите — разрошени, а изцапаните й със сажди ръце — скръстени в скута. Алек си каза, че никога не е изглеждала по-красива. Появиха се прислужници с ведра. Джейми ги поздрави поотделно. Тя не само помнеше имената им, но знаеше и имената на съпрузите и децата им. Младият мъж бе искрено впечатлен. Съпругата му наистина притежаваше забележителна памет. А като разпитваше всяка от жените за близките й, тя й показваше колко я цени и държи на нея.

Алек забеляза, че жените й отвръщат с обич и я гледат с искрена загриженост.

Дори вечно намусената стара Хеси, главната готвачка, се усмихваше.

— После ще станете ли, за да нагледате работата на мъжете в… кухнята? — попита тя и хвърли плах поглед към леърда си.

Джейми прикри усмивката си.

— Той вече видя дупката, Хеси — прошепна тя. — Аз нямам никакво намерение да се отказвам от работата.

— Аз ще се заема с това — заяви Алек.

— Наистина ли? — Малката му съпруга изглеждаше толкова доволна от него, че Алек се запита дали това не бе целта й.

— Ангъс може да надзирава войниците — продължи той, — след като аз им обясня какво трябва да правят. — Наблегна на думата „аз“, но по изражението на Джейми бе ясно, че тя е убедена, че се е наложила. — Дупката ще бъде закована с дъски, докато се довърши залата.

— Залата ли? Не разбирам.

— Не искам кухнята да е свързана със залата — отсече Алек. — Кухненската миризма ще се носи там през делия ден. Ще направим покрит коридор, който ще свързва двете сгради. Това не те ли удовлетворява?

По подозрителния поглед, който му хвърли, Алек предположи, че не е особено доволна.

— Колко дълго ще се строи този коридор?

— Не много — чу се да обещава той.