пъхна под леглото. Плъзна се до горната табла и се сви на кълбо, опряла колене в брадичката си. Беше голямо момиче, прекалено голямо, за да плаче. Сълзите се стичаха по страните й само защото стискаше толкова силно очите си. Затисна ушите си с длани, за да не чува ужасните крясъци.
Ейвъри знаеше коя е лошата жена. Това бе непрокопсаната й майка Джили и се беше върнала, за да я вземе със себе си.
Първа глава
Чакането изнервяше Ейвъри. Тя седеше в миниатюрното си работно помещение, отделено от останалите бюра с ниски преградни стени, беше кръстосала крака, барабанеше с пръсти и с другата си ръка притискаше пакет с лед върху контузеното си коляно. Защо се бавеше толкова? Защо Андрюс още не се беше обадил? Ейвъри се взираше в телефона, сякаш го предизвикваше да позвъни. Нищо. Никакъв звук. Завъртя се на стола си и за стотен път погледна часовника. Беше 10:05, също като преди десет секунди. За бога, би трябвало досега нещо да се е чуло.
Мел Гибсън се изправи и се облегна на преградата, която разделяше неговото бюро от това на Ейвъри, и я изгледа съчувствено. Това бе истинското му име, но според него то само му пречеше, защото никой в Бюрото не го взимаше на сериозно. Въпреки това той отказваше да го промени официално на Брад Пит, както постоянно му предлагаха колегите.
— Здрасти, Брад — каза Ейвъри. И тя, и колегите й още изпробваха новото име, за да видят дали му подхожда. Предната седмица бяха пробвали с „Джордж Клуни“ и получаваха същата реакция както и на „Брад“ сега — навъсено изражение и забележка, че не се казва Джордж, нито Брад, нито Мел, а Мелвин.
— Сигурно досега нещо щеше да се чуе — обади се той. Тя не му позволи да я ядоса. Висок, с вид на странна птица и изключително изпъкнала адамова ябълка, Мел имаше досадния навик да намества със средния си пръст очилата с телени рамки, които постоянно се смъкваха по носа му. Според Марго, другата им колежка, Мел го правел нарочно. Така показвал на останалите трима, че се смята за нещо повече от тях.
Ейвъри не бе на същото мнение. Мел не би направил нищо неприлично. Живееше според етичния кодекс, който според него бе олицетворение на ФБР. Беше всеотдаен, отговорен, трудолюбив, амбициозен и с облеклото си демонстрираше какво иска да постигне в кариерата си… с една малка подробност. Въпреки че бе само на двайсет и седем години, дрехите му приличаха на костюмите, които агентите от Бюрото носеха през петдесетте. Черни костюми, бели ризи с дълги ръкави, яки с копченца, тънки черни вратовръзки, старомодни черни обувки, лъснати до блясък, и къса коса, която редовно подстригваше на две седмици.
При всичките му странни навици — като например да цитира всяка реплика от „Историята на ФБР“ с Джими Стюарт в главната роля — имаше ум като бръснач и бе роден за работа в екип. Просто трябваше да се поотпусне. Нищо повече.
— Все пак не мислиш ли, че би трябвало да си чула нещо досега? — Тревогата в тона му бе не по-малка от тази, която Ейвъри изпитваше.
— Още е рано. — След по-малко от пет секунди добави: — Прав си. Досега трябваше да сме чули нещо.
— Не — поправи я той. — Казах, че ти би трябвало да си чула. Лу, Марго и аз нямахме нищо общо с твоето решение да извикаш специалния отряд.
О, боже, къде й беше умът!
— С други думи, не искате да пострадате, ако се окаже, че съм сгрешила.
— Не става дума да пострадаме. Просто не искаме да ни уволнят. Тази работа ми е нужна. Никога няма да стана истински агент, така че искам да работя поне това. С моето зрение…
— Знам, Мел.
— Мелвин — поправи я той машинално. — А и преимуществата не са никак малко.
Марго се изправи, за да се включи в разговора.
— Обаче заплатата хич я няма.
Мел сви рамене.
— Също и работната среда — добави той. — Но нали все пак е ФБР.
— Какво й има на работната среда? — попита Лу, който също се изправи. Бюрото му бе вляво от това на Ейвъри.
На Мел бе точно пред нейното, а на Марго бе до това на Лу. Кошарата — както с любов наричаха дупката, която им служеше за офис — се намираше зад машинната зала, в която бяха шумните нагреватели и компресори. — Така де, какво й има на обстановката? — попита отново той недоумяващ.
Както винаги, Лу е като паднал от луната, но пък е толкова сладък, помисли си Ейвъри. Винаги, когато го погледнеше, й ставаше забавно. Видът му бе толкова неугледен. Беше истински гений, а не можеше да намери устата си, когато ядеше, и на ризата му с къси ръкави винаги имаше поне по едно петно. Тази сутрин имаше две. Едното бе от ягодовия конфитюр от поничките, с които ги бе почерпила Марго. Голямото червено петно бе точно над това от черно мастило, което бе изтекло от химикала в джоба на ризата му.
Лу запаса ризата си за трети път тази сутрин и каза:
— Тук ми харесва. Уютно е.
— Работим в дъното на сутерена и нямаме никакви прозорци — изтъкна Марго.
— Е, и? — попита Лу. — Това, че работим тук, не ни прави по-маловажни. Ние сме част от добър екип.
— Предпочитам да съм част от екип, който има прозорци — каза Марго.
— Не може да имаш всичко. Ейвъри, как е коляното ти? — внезапно смени темата Лу.
Тя предпазливо повдигна пакета с леда и огледа пораженията.
— Отокът е спаднал.
— Как точно стана? — попита Мел. Той бе единственият, който не бе чул зловещите подробности.
Марго прокара пръсти през късите си тъмни къдрици и каза:
— Една възрастна дама за малко да я убие.
— С кадилака си — добави Лу. — Станало на паркинга, където Ейвъри спира. Очевидно старицата не я видяла. Наистина трябва да има възрастово ограничение за притежанието на шофьорска книжка.
— Блъсна ли те? — попита Мел.
— Не — отвърна Ейвъри. — Хвърлих се настрани, за да избегна колата, когато внезапно излетя иззад ъгъла. Оказа се, че връхлетях върху предния капак на един мерцедес и ударих коляното си в металната емблема. Но познах кадилака. Принадлежи на госпожа Спийгъл, която живее в моята сграда. Мисля, че е на около деветдесет. Не би трябвало да шофира, но от време на време я виждам да ходи на покупки с колата.
— Спря ли да види как си? — попита Мел.
Ейвъри поклати глава.
— Не мисля, че изобщо ме забеляза. Ускоряваше толкова бързо, добре че нямаше други хора наоколо.
— Прав си, Лу — каза Марго. Тя изчезна зад преградата си, избута една кутия с хартия за принтер в ъгъла и после стъпи върху нея. Изведнъж стана висока колкото Мел. — Над определена възраст трябва да им прибират шофьорските книжки. Ейвъри ни разправяше, че старицата била толкова дребна, че облегалката на седалката стърчала по-високо от главата й. Виждала се само тупираната й сива коса.
— С възрастта тялото се смалява — обясни Мел. — Само си представи, Марго. Когато станеш на деветдесет, никой няма да те вижда.
Марго, миньонче, високо метър и петдесет и пет, не се засегна.
— Просто ще нося по-високи токове.
Телефонът иззвъня и прекъсна разговора им. Ейвъри подскочи, стресната от звъна, и погледна часовника. Беше 10:14.
— Това е — прошепна тя, когато телефонът иззвъня повторно.
— Вдигни по-бързо — настоя нетърпеливо Марго.
