Ейвъри вдигна на третото позвъняване.
— Ейвъри Дилейни.
— Господин Картър би искал да ви види в кабинета си в десет и трийсет, госпожице Дилейни.
Тя разпозна гласа. Секретарката на Картър имаше отчетлив мейнски акцент.
— Ще дойда.
Три чифта очи я наблюдаваха, докато оставяше слушалката.
— О, боже — прошепна тя.
— Какво? — попита Марго, най-нетърпелива от тримата.
— Картър иска да ме види.
— Охо! Това не е добре — изкоментира Мел и след това сякаш осъзна, че е казал нещо, което не трябва, и добави: — Искаш ли да дойдем с теб?
— Бихте ли го направили? — попита Ейвъри, изненадана от предложението.
— Не горя от желание, но ако трябва.
— Няма нужда. Сама ще се изправя пред куршумите.
— Мисля, че трябва да отидем заедно — каза Марго. — Да ни застрелят накуп. Нали сме един екип, в края на краищата.
— Да — съгласи се Ейвъри. — Но вие тримата се опитахте да ме убедите да не ходя при Андрюс. Помните ли? Аз съм тази, която се издъни. — Тя се изправи, остави пакета с леда върху шкафа и се пресегна за сакото си.
— Това не е добре — повтори Мел. — Не спазват йерархичната подредба. Положението трябва да е много зле, щом се намесва шефът на шефа. Наскоро назначиха Картър за оперативен директор.
— Което означава, че вече е шеф на шефа на шефа — уточни Марго.
— Чудя се дали всички шефове ще бъдат там — вметна Лу.
— Точно така — измърмори Ейвъри. — Може би и тримата ще искат да се изредят да ме уволнят. — Тя закопча сакото си и попита — Как изглеждам?
— Сякаш те е блъснала кола — каза Мел.
— Имаш бримка на чорапогащника — каза й Марго.
— Знам. Мислех, че имам резервен в чекмеджето, но се оказа, че нямам.
— Аз имам.
— Благодаря, Марго, но ти си ниска, а аз не съм. Мел, Лу, обърнете се или седнете.
Веднага щом двамата извърнаха глави, тя пъхна ръце под полата си и свали скъсания чорапогащник. После отново нахлузи обувките си.
Сега съжали, че бе облякла костюма. Обикновено ходеше с панталон и блуза, но днес щеше да излиза на обяд и бе решила да се изтупа с костюма „Армани“, който леля й Кери й бе изпратила като подарък преди две години. Беше в нежен сив цвят и се комбинираше с чудесен пуловер без ръкави и с остро деколте в същия нюанс. Отначало полата бе с неприлична цепка отстрани, но Ейвъри веднага я беше зашила. Беше страхотен костюм. Сега щеше да го помни като костюма, с който я бяха уволнили.
— Хващай — каза Марго и й хвърли един неразопакован чорапогащник. — Този е универсален размер. Ще ти стане. Не можеш да отидеш боса. Знаеш правилата за облеклото.
Ейвъри прочете етикета. Наистина пишеше, че е универсален размер.
— Благодаря — каза тя и отново седна. Краката й бяха дълги и се страхуваше, че като издърпа чорапогащника, ще го скъса, но изненадващо той й стана.
— Ще закъснееш — каза й Мел, когато тя се изправи и оправи полата си. Защо не бе забелязала колко е къса? Едва стигаше до коляното й.
— Имам още четири минути. — След като си сложи гланц за устни и стегна косата си на тила с една шнола, тя отново нахлузи обувките си. Чак тогава забеляза, че левият ток се клати. Явно го беше счупила при удара си в капака на колата.
Вече не мога да направя нищо, помисли си тя. Пое си дълбоко дъх, изпъна рамене и закуцука към пътеката. Коляното й пулсираше болезнено при всяка стъпка.
— Пожелайте ми късмет.
— Ейвъри — извика Мел. Той я изчака да се обърне към него, после й хвърли служебния бадж. — Сигурно трябва да си носиш картата.
— Да, вярно. Ще искат да ми я вземат, преди да ме придружат до изхода.
Марго извика след нея:
— Хей, Ейвъри, погледни нещата от друг ъгъл — ако те уволнят сега, няма да се тревожиш, че ти се трупа несвършена работа, докато си на почивка с леля си в онзи луксозен хотел.
— Не съм решила дали ще ходя с леля си или не. Тя още си мисли, че ще развеждам онези деца из Вашингтон.
— Да, но след като този ангажимент отпадна, можеш да се поглезиш малко настоя Марго.
— Точно така, трябва да отидеш — присъедини се и Лу. — Можеш да останеш в хотел „Утопия“ цял месец и да поработиш върху автобиографията си, преди да започнеш да си търсиш работа.
— Не ми помагате изобщо — каза им Ейвъри, без да поглежда назад.
Кабинетът на Картър бе четири етажа по-нагоре. В друг ден тя би се качила по стълбите, за да се раздвижи, но лявото коляно я болеше прекалено силно и токът на дясната й обувка можеше да се отчупи напълно всеки момент. Почувства се изтощена само от разстоянието до асансьора. Докато го чакаше, се упражняваше какво ще каже на Картър, когато той я попиташе какво си е мислела, че прави.
Вратата се отвори. Ейвъри стъпи напред и усети, че нещо щраква. Погледна надолу и видя, че токът на обувката й е заседнал в процепа между асансьора и пода. Тъй като наоколо нямаше никой, тя вдигна полата си нагоре, наведе се и опита да измъкне тока. Точно в този момент вратата на асансьора се затвори и блъсна главата й.
Като изруга тихо, Ейвъри падна назад. Асансьорът започна да се издига и тя се хвана за перилото отстрани. Стисна счупения ток и се изправи точно когато вратата се отвори на първия етаж. Докато стигна до четвъртия етаж, асансьорът беше пълен с пътници и Ейвъри бе притисната в дъното му. Чувствайки се като идиот, тя си проправи път до вратата и излезе с накуцване.
За нещастие кабинетът на Картър се намираше в далечния край на коридора. Стъклените врати бяха толкова далече, че Ейвъри дори не можеше да прочете името, изписано над месинговата дръжка.
Я се стегни, помисли си тя и тръгна към вратата. На половината път спря да провери колко е часът и да даде почивка на крака си. Имаше една минута. Можеше да стигне навреме, помисли си и отново тръгна. Шнолата й се откопча, но Ейвъри я хвана, преди да падне на пода. Закопча я обратно на тила си и продължи. Започваше да съжалява, че колата на госпожа Спийгъл всъщност не я беше блъснала. Тогава нямаше да й се налага да измисля извинения и Картър щеше да й се обади в болницата и да я уволни по телефона.
Стегни се, повтори си тя. Можеше ли да стане още по-лошо?
Разбира се. Точно в секундата, когато отвори вратата на кабинета, чорапогащникът й започна да се свлича. Докато докуцука до бюрото на секретарката, коланът му вече беше някъде около бедрата й.
Достолепната брюнетка беше облечена в убийствен костюм „Шанел“ и изглеждаше леко стъписана от вида и походката на Ейвъри.
— Госпожица Дилейни?
— Да.
Жената се усмихна.
— Идвате точно навреме. Господин Картър ще го оцени. Графикът му е много сгъстен.
Ейвъри се наведе напред, когато жената вдигна слушалката на телефона, за да съобщи за пристигането й.
— Има ли тоалетна наблизо?
— В другия край на коридора, след асансьорите, вляво.
Ейвъри погледна назад и обмисли вариантите. Можеше да закъснее за срещата, да се опита да пробяга километричното разстояние, за да свали проклетия чорапогащник или можеше…
Секретарката прекъсна трескавите й мисли.
— Господин Картър ще ви приеме веднага.
