но този път по-категорично. — Говоря сериозно. Искам да си отидеш у дома.
— Защо?
Той бе задал въпрос, който имаше очевиден отговор, но тя не го изрече.
— Просто трябва. Аз мога да стигна сама с колата до Флорида. Няма нужда ти или Ноа да сте ми бавачки.
Колкото повече обясняваше, толкова по-решителен ставаше гласът й. Джон-Пол реагира на изблика й, като просто грабна чантата си, пусна я на леглото и започна да пъха дрехите си вътре.
Ноа стоеше подпрян на кухненския плот и пиеше мляко от кутията. Беше си направил огромен сандвич и тъкмо го ядеше, когато Ейвъри мина, носейки раницата си към вратата. Джон-Пол вървеше след нея с двете чанти.
— Да тръгваме — извика той на Ноа.
— Идвам.
Тя последва Джон-Пол до колата. Той отвори шофьорската врата, отключи багажника, после хвърли чантите вътре, погледна Ейвъри за миг и затръшна капака на багажника.
— Джон-Пол, говорех…
Той поклати глава.
— Недей.
— Недей какво?
— Не ме обиждай отново. Казах ти поне три пъти, че съм вътре до края. Не ме ли слушаше?
Тя хвърли поглед към вратата на хижата, за да се увери, че Ноа не е там, и отвърна бързо:
— Не искам да пострадаш. Разбираш ли? Не мога да понеса нещо да се случи с теб… не мисля, че бих могла…
— И аз те обичам, Ейвъри.
— Твърде скоро е… не можеш…
— Мога.
— Как можеш да ме обичаш? — прошепна тя.
Той постави ръка на врата й и бавно я придърпа към себе си.
— Да преброя ли по колко начина мога?
Сълзите пареха очите й. Той не искаше да прояви здрав разум.
— Голям си инат.
— Ти също.
— Няма да излезе нищо.
— Ние ще се погрижим да излезе.
— Аз съм за либералите — прошепна тя отчаяно.
Той я целуна и каза:
— Това мога да го преживея, но не мога да живея без теб. Толкова е просто, сладурче.
Прекрасните му устни покриха нейните в дълга, гореща, възбуждаща целувка. Той не я подчиняваше със силата си, не я държеше на верига. Не, беше безкрайно нежен. Тя можеше да се отдръпне, но не искаше. Жадно отвръщаше на целувката му. Той изстена гърлено и това я окуражи да бъде още по-дръзка. И когато той най-после вдигна глава, коленете й бяха омекнали.
Ейвъри се дръпна от него, когато вратата изскърца.
Ноа излезе на верандата, затвори вратата и хвърли ключовете на Джон-Пол.
— Ти карай, аз малко ще поспя.
Джон-Пол хвана ключовете, без да отделя поглед от Ейвъри.
— Ще се омъжиш за мен.
— Не, не мога.
— Питал ли съм?
— Току-що каза…
— Питал ли съм те? — повтори той търпеливо.
Ноа ги погледна и двамата, поклати глава и се намести на задната седалка.
— Свада между влюбени? — попита той.
— Не — срязаха го и двамата едновременно. Ейвъри грабна ключовете от ръката на Джон-Пол.
— Аз ще карам.
Той не се опита да спори с нея. Това, което ставаше между тях двамата, очароваше Ноа. Кой би повярвал, че мечокът ще хлътне така? Явно поговорката беше вярна. Наистина за всеки влак си има пътници. Сродни души. Само да разкаже на Тео за това! И той няма да повярва. Мечокът беше влюбен.
Не можа да сдържи смеха си.
— Какво е толкова смешно, по дяволите? — измърмори Джон-Пол.
— Ти. Ти си смешен. Ей, Ейвъри, да ти разкажа ли един виц за военноморските…
Джон-Пол наклони седалката си назад и затвори очи. Това щеше да бъде дълго, дълго пътуване.
Тридесет и трета глава
Плановете продължаваха да се променят, а Кери не обичаше промените, освен ако самата тя не ги правеше. Агент Хилман командваше парада, а Бийн беше вярното му куче. Първото нареждане на Хилман, когато му възложиха да охранява Кери, бе да изпрати Бийн да й каже, че е взето решение тя да остане в Колорадо.
След като агентът информира госпожа Салвети за решението на Бюрото и понесе нейната реакция, се върна при Хилман и заплаши да си подаде оставката, ако онзи още веднъж го накара да направи подобно нещо.
— Не ми плащат за участие в ръкопашни схватки — съобщи Бийн.
И двамата чуха Кери да крещи в чакалнята.
— Тя не осъзнава ли, че в тази болница има болни хора? — измърмори Хилман, видимо отвратен от поведението на жената.
— Не се интересува от това — възрази Бийн. — Настоява да замине за Флорида и да се настани в тайната квартира при племенницата си.
— Значи не си й казал, че не можем да намерим племенницата й?
— Не съм. Оставих вие да й обясните това, сър.
— За бога, човече. Ти си агент от ФБР. Трябва да можеш да се оправиш с една шантава жена.
— С цялото ми уважение, сър, но тя не е шантава. Тя е…
— Какво? — сопна се Хилман.
— Сър, тя не е нормална жена. На нормалните жени не им изскачат огнени искри от очите.
Хилман бе възмутен.
— Ще прави каквото й кажем.
— Да, сър. Сигурен съм, че ще ви послуша. — Той каза последното, без да се усмихне, и бе много горд с това си постижение.
— Интересува ни какво е най-добро за нея в момента. Сигурно си й обяснил нашите мотиви, нали, Бийн?
— Тя не ми позволи да й обясня нашата позиция.
— Когато се успокои…
И двамата чуха нов вик. Бийн направи гримаса, а Хилман попита:
— Кой е при нея?
— Горман — отговори Бийн. — Сигурно й е казал, че не можем да открием племенницата й.
Вратата на чакалнята се отвори и Горман излезе на заден ход. От другия край на коридора Хилман и
