Той я дразнеше, но тя му отговори съвсем сериозно.
— Точно така. По тези места не е шега работа да си истински джентълмен.
Сервитьорката донесе двете чаши студен чай и не откъсна нито за миг погледа си от Дилън. Кейт все пак й благодари, отпи глътка от студената напитка и каза:
— Просто не го проумявам. Горкият Карл. А той все опитва да помага на другите.
— Как им помага?
— Организира разточителни партита, за да подкрепя изкуството. И на мен ми помогна да се рекламирам.
— Поиска да му осигуриш онези кошници с подаръци за приема, нали?
— Точно така. Мислеше, че ще бъде добра реклама. О, виждам какво си мислиш, Дилън. Карл наистина се опитваше да ми помогне. Искаше да купи част от фирмата ми. Сигурна съм, смятал е, че имам нужда от финансова помощ и тъй като, разбира се, не можеше да говори за това… предложи да ми стане партньор. Ако е имал толкова сериозни финансови проблеми, откъде щеше да намери пари, за да ми помогне?
— Кога опита да купи дял от компанията ти? За бога, Кейт, защо не си ми казала?
— Не смятах, че има някаква връзка.
— Кога? — повтори той.
— Преди повече от година.
Дилън погледна часовника, извади портфейла си и остави парите за двата чая на масата.
— Пий бързо. Трябва да тръгваме.
— Имаме още време. Какво друго ти каза Нейт?
— Проверява тайно роднините ти и се надявах вече да ми съобщи нещо.
— Но не е успял?
— Още не. Извикали го на някакво съвещание, така че възложил задачата на други хора.
— Ще научим нещо за тях съвсем скоро. — Прекалено скоро, добави тя мислено. Защо, защо се съгласи да дойде в Савана? От чувство за вина. Изабел и Кийра бяха провокирали чувството й за вина.
— Не ми харесва да нямам никаква предварителна информация. Сякаш действам на сляпо. Предпочитам да съм подготвен какво да очаквам. Разбираш ли ме?
О, боже, и още как.
— Да.
— Много си изплашена от срещата.
— Така е.
— Защо? — Тя не отговори и той попита: — Защо си толкова разтревожена?
— Не съм разтревожена. Просто се надявам…
— Да?
Тя реши, че няма причина да не му каже. Той вече знаеше за трудното й финансово състояние и опустошителните решения, взети от майка й.
— Надявам се тази среща да не е още някоя изненада, оставена от майка ми. Не мисля, че бих понесла още… разочарования.
— Защо мислиш, че това е възможно? На мен ми изглежда крайно невероятно. Ти ми каза, че майка ти никога не споменавала роднините на мъжа си — напомни й той.
— Писмото… по специален куриер… накара ме да се замисля. Може мама да е взела пари назаем от този чичо и сега наследниците му да си искат парите.
Дилън я изгледа продължително.
— Още колко време ще й се сърдиш?
— Не й се сърдя. Просто съм разочарована.
— Аха.
— Казвам ти истината — настоя тя. ¦
— Не, не ми я казваш. Предполагам, че просто не си готова да я кажеш, така че защо да не ти помогна. Направо си й бясна.
Гърбът й се напрегна. Защитата не трая дълго. Очите й се напълниха със сълзи. Беше плакала пред него веднъж, нямаше да го направи отново.
— Да, сърдита съм — каза тя с треперещ глас. — Тя ни е излъгала за всичко и е оставила такава каша.
Той постави дланта си върху нейната.
— Стига, Кейти. Не е заради парите.
Тя издърпа ръката си.
— Така ли? Тогава за какво е?
— Майка ти се е разболяла и е починала и колкото и да си се старала, не си могла да попречиш това да се случи.
— Не виждам смисъл в това, което казваш.
— Да, няма смисъл — съгласи се той и се изправи. — Така че може би трябва да й простиш.
Тя искаше да спори, да му каже, че нищо не разбира от психоанализа, но нещо я спря. Ами ако в думите му имаше зрънце истина? Дали тя не използваше гнева, за да се предпази от болката от загубата на майка си?
Той я издърпа на крака.
— Хайде, краставичке. Време е да се запознаеш с роднините.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Юридическата фирма „Смит, Уесън и партньори“ се намираше в триетажна къща от началото на XIX век, превърната в офиси, но запазила старинната си елегантност.
Фоайето беше просторно и цветната мозайка на пода веднага привличаше погледа. Широко стълбище в средата водеше до един открит балкон, който заобикаляше фоайето, подпрян от бели дорийски колони.
Дилън почти очакваше някоя южняшка красавица с огромна рокля да слезе величествено по стълбите, за да ги посрещне, но вместо това иззад подреденото махагоново бюро им се усмихна секретарка в тъмен костюм, копринена блуза и перлена огърлица.
Кейт чакаше до Дилън, докато той говореше с охраната. Алармата се разсвири, когато той влезе, но щом показа значката си, пулсиращият звук спря.
Не се наложи Кейт да казва името си на секретарката. Младата жена вече знаеше коя е тя.
— Добър ден, госпожице Макена. Господин Смит ще слезе ей сега. Няма търпение да се запознае с вас.
След по-малко от минута адвокатът се появи забързано по стълбите. Усмивката му изглеждаше искрена. Все пак той е адвокат, напомни си Кейт, и като се съдеше по офиса му, очевидно много преуспяващ. Следователно би трябвало добре да умее да маскира емоциите си.
Той й протегна ръка и каза:
— Аз съм Андерсън Самюъл Смит и съм очарован да се запозная с вас, госпожице Макена. Наистина съм очарован.
Беше много опитен, защото моментално я предразположи. Ръкува се с Дилън, като го поздрави учтиво. Обърнат и към двамата, той каза:
— Бях адвокат на чичото на баща ви, Комптън Макена, в продължение на седем години и съм убеден, че фирмата ни се грижеше добре за него. Той беше много интересен човек. Може да отидем на вечеря някой ден и да ви разкажа това, което знам за него.
— Познавахте ли брат му? — попита Кейт.
— Да, познавах го, госпожице Макена. Но нашата фирма не го представляваше.
— Моля, наричайте ме Кейт.
Той се усмихна ослепително.
— Кейт. Хубаво име — добави с одобрение. — Тогава вие трябва да ме наричате Андерсън.
— Ако нямате нищо против, бих искала да се освежа.
