Брайс й се хилеше.
— Много си доволна, а?
— Защо да не бъда доволна? Вашето отношение към него е срамно. На всички ви.
— Не й обръщай внимание — изкрещя Роджър. — Какво, по дяволите, ще правим?
— Ще я съдим — отвърна Брайс. — Ще оспорим завещанието.
— Това може да отнеме години — изтъкна Юън.
Роджър беше отчаян.
— Не мога да чакам — каза той. — Парите ми трябват веднага.
В стаята се разрази пълен хаос, защото и тримата братя започнаха да се надвикват.
В главата на Кейт шумът бе само приглушен тътен, защото мислите й се въртяха и две думи отекваха силно. Осемдесет милиона… осемдесет милиона… осемдесет милиона. Можеше да спаси компанията си, да плати образованието на Изабел. Можеха да запазят къщата и всичките им проблеми щяха да се решат. Това е отговорът на молитвите й, нали?
Тя взе чантата си и се изправи.
— Не ги искам — каза Кейт на Андерсън. В стаята се възцари тишина.
— Разбирам колко си шокирана от новината, Кейт — отвърна Андерсън. Той отиде до бюрото си и постави ръка върху дебела папка. — Сигурен съм, започваш да осъзнаваш, че чичото на баща ти, Комптън, обичаше да планира всичко до последния детайл. Той е уредил прехвърлянето на активите си до най- малката подробност. — Андерсън потупа с длан по папката. — Този обобщен анализ е изготвен от неговата счетоводна фирма. Трябва да ти го дам днес, за да се запознаеш с всички подробности по структурата и разпределението на активите. Комптън искаше ти да разбереш и оцениш какво е постигнал в живота си. Утре в три часа следобед имаш среща тук с неговите финансови съветници. Тогава те ще отговорят на всички твои въпроси и ще ти предложат съветите си, за да стане преходът възможно най-гладко.
— Но вие не разбирате — настоя тя. — Аз не искам парите му. Не искам нищо.
— Дай си малко време да осмислиш новината — предложи Андерсън. — Прибързаното решение не е правилното.
— Чу я — настоя Роджър. — Тя каза, че не иска парите.
Юън се втурна напред.
— Какво ще стане, ако тя не ги вземе?
Андерсън отговори с неохота:
— Чичо ви държеше активите да бъдат наследени от Кейт и беше уверен, че тя ще ги приеме. Не е назовал наследник в случай на отказ от нейна страна.
— Това означава, че ако тя не ги вземе, парите отиват у следващия най-близък роднина, нали?
Андерсън не отговори. Вместо това се обърна към Кейт:
— Имаш време до утре да обмислиш решението си. Моля те, вземи папката и я прегледай. После ще говорим.
— Няма да е необходимо — отвърна Кейт спокойно. — Няма да приема наследството. Не искам нищо от този човек.
Дилън стоеше плътно до нея, в случай че някой от братята се приближи прекалено много, но сега Кейт държеше положението под контрол. Тя нямаше намерение да им позволи да я уплашат и това го впечатли.
Ванеса тръгна към вратата. Когато стигна до Кейт, спря и каза:
— Той е искал ти да го наследиш. Мисля, че е разумно да го обмислиш, преди да откажеш. — Тя се усмихна, а после прошепна: — Късмет!
— Хайде, действай, Андерсън — извика Юън. — Приготви документите, които тя да подпише, че се отказва от парите.
Адвокатът поклати глава.
— Не мога да го направя. Аз отговарям за желанията на чичо ви в пълна степен. — Той взе папката и погледна Кейт. — Не мога да те принудя да приемеш наследството, но настоявам да прегледаш тези документи, за да вземеш информирано решение.
— Остави папката, Андерсън. Тя не я иска.
Търпението на Кейт бе на предела си. Тя се усмихна на Андерсън и каза:
— Оценявам загрижеността ви и разбирам, че изпълнявате задълженията си. Но трябва да разберете, че няма да променя решението си. Ако има документ, който трябва да подпиша, че се отказвам от наследството, моля ви да го подготвите.
Андерсън осъзна, че няма смисъл от повече опити да я разубеди. Тя се нуждаеше от време.
— Много добре — кимна той. Ще ми трябват ден-два да осведомя всички и да изготвя документите. Когато са готови, ще ви съобщя.
— Може ли сега да получа снимките на баща си?
— Разбира се — отвърна той, бръкна в чекмеджето и извади голям жълт плик.
— Благодаря — усмихна се тя. — Да тръгваме — обърна се към Дилън.
— Разбира се — отвърна той. Застана встрани от нея, за да я пусне пред себе си и мина покрай братята, като не откъсваше поглед от тях. Направо пращяха по шевовете от щастие заради победата си.
— Ще ви изпратя — предложи Андерсън.
Тримата минаха през външния офис и се отправиха към стъпалата.
— Скоро ще се свържа с теб — каза Андерсън, докато ги придружаваше по коридора. — Моля те, обмисли нещата тази вечер. Може би ще промениш решението си.
— Ще ми бъде трудно да го обясня на сестрите си. Когато идвах тук, знаех, че ще се запозная с нашите роднини, но със сигурност не съм очаквала те да се окажат толкова…
Андерсън се усмихна.
— Знам. Трудно е да ги опише човек, нали?
Кейт се засмя.
— Да. Поне имам… О, забравих диска. — Тя се втурна към офиса, преди Дилън да я спре.
Чу смеха и звука от чаши, които се чукат за тост. Посегна към дръжката, но нещо привлече вниманието й. Замръзна. Братята вече празнуваха с пълна пара.
Смееха се гръмогласно, докато един от тях се подиграваше на семейството й.
Кейт остана на вратата и ги слуша няколко секунди. Беше й достатъчно.
После отвори вратата и влезе. Смехът секна. Не хвърли и един поглед към братовчедите си, просто отиде до стола и взе диска, който беше изпуснала. Обърна се и грабна папката от бюрото.
— Какво правиш? — попита Роджър.
— Промених решението си. В края на краищата това ще ми потрябва каза тя и ги погледна лице в лице.
Притиснала папката към гърдите си, тя тръгна към вратата, където я чакаше Дилън.
Погледна през рамо назад и каза спокойно:
— О, не ми позволявайте да ви прекъсвам, братовчеди. Моля ви. Продължете си тържеството. Един от вас тъкмо наричаше майка ми курва.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Какво беше това, по дяволите? — попита я Дилън, докато прекосяваха фоайето.
— За кое по точно питаш?
Андерсън Смит, грейнал като горд родител, чието дете е надминало очакванията му, бързаше след тях.
— Госпожице Макена… Кейт, Кейт, моля те, изчакай минута.
За частица от секундата на Кейт й се прищя да избяга. Отчаяно искаше да се махне възможно най-бързо от роднините, но не и за сметка на адвоката. Не беше негова вината, че клиентът му е толкова жесток старец. Не можеше да го вини и за отвратителните роднини. Андерсън изглеждаше не по-малко шокиран от тях.
Насили се да се усмихне, обърна се и изчака адвокатът да ги настигне.
