— Да?
— Много се зарадвах, като чух да казваш, че си решила да приемеш наследството си. Да те очаквам ли тук утре в три? Счетоводителите и съветниците на чичо ти ще бъдат готови да отговорят на всичките въпроси, които несъмнено ще имаш, след като се запознаеш с обобщителния анализ. Освен това ще станат свидетели как подписваш приемането на завещанието. — Пое си дъх и добави: — А аз, разбира се, ще продължа да правя всичко по силите си да те напътствам, докато прехвърлянето на активите приключи или докато ти не упълномощиш друга адвокатска фирма да те представлява.
— Нямам планове да ви сменям, Андерсън — увери го Кейт.
Той очевидно беше много щастлив от решението й. Потупа ръката й.
— Чудесно, чудесно.
— Но осемдесетте милиона…
— В действителност, скъпа моя, чичо ти подцени активите си.
Тя примигна.
— Моля?
— Наследството ти е значително повече от осемдесет милиона.
— О… и вие ще продължите да представлявате… — Гласът й заглъхна.
— Да те чакам ли утре в три?
Той действаше прекалено бързо. Всичко се развиваше светкавично.
— Ще ми трябва време да прочета… довечера… и утре… — Тя погледна Дилън за помощ. Думите й убягваха. Помисли си, че говори като малоумна.
Дилън сметна, че звучи толкова объркана, колкото изглеждаше.
— Може ли Кейт да се обади допълнително за тази среща? Ще позвъни сутринта да се уговорите за кога да я насрочиш. Не прави нищо, докато тя не ти се обади.
Кейт кимаше бързо.
— Да, аз ще се обадя.
Андерсън посочи папката, която тя стискаше.
— Имаш доста за четене тази вечер, доста за асимилиране. Разпечатал съм ти подробностите за погребението на Комптън, в случай че решиш да присъстваш, макар да не те съветвам. — Потупа ръката й и отстъпи назад. — Като твой адвокат — каза той с усмивка — искам да знаеш, че можеш да ми звъниш по всяко време, денем и нощем, ако имаш някакви въпроси или тревоги. Визитката ми е в папката, на нея са всичките ми телефони.
— Благодаря — каза тя.
Понечи да се обърне към вратата, после спря.
— А за тази среща със счетоводителите…
— Да?
— Братовчедите ще присъстват ли? — Тя се възгордя със себе си. Беше изрекла „братовчедите“, без да повърне.
Той прояви искрено съчувствие.
— За съжаление трябва да бъдат поканени. Разпорежданията на чичо ти са много конкретни. Не съм подлагал на съмнение мотивите му, когато ми каза какви са желанията му, но според мен той е искал братята да видят с очите си какво губят. Тяхното присъствие не е задължително обаче, тъй като дяловете им от наследството са вече прехвърлени. Същото се отнася и за сестрите ти, Кийра и Изабел. Ти си единствената, която трябва да присъства, за да подпише документите. Ако се беше отказала от наследството, убеден съм, тримата племенници на Комптън щяха да се окажат следващите най-близки роднини, които да го получат, тъй като са поддържали връзка с чичо си, докато е бил жив. Неговото завещание категорично ограничава това, което трябва да получат сестрите ти, така че се съмнявам те да успеят в евентуални претенции за по-голям дял. Това, което се опитвам да кажа, е, че всичко е в твоите ръце. — Говореше повече на Дилън, отколкото на Кейт, когато каза: — Не знам как да подчертая необходимостта да продължите да сте много внимателни и предпазливи. — Хвана ръката й и добави: — Не искам да се притесняваш, че някой от братовчедите ти ще нахълта в заседателната зала с оръжие. Ще има достатъчно охрана, уверявам ви.
Тя си помисли, че Андерсън прави неуспешен опит да се пошегува, но той пак се обърна към Дилън:
— Човекът от охраната ме информира, че серийният номер на пистолета, който е конфискувал, наистина е фигурирал в полицейския архив.
— Не се изненадвам — отвърна Дилън. — Проверил ли е дали има издадено разрешително за него?
— Да. Полицаите идват насам.
— Радвам се да го чуя.
Андерсън най-после ги пусна да си ходят. Тъкмо прекосяваха фоайето, когато Дилън забеляза мъжа от охраната, който чакаше напрегнато в сенките до входа.
Кейт се отправи към вратата, но Дилън я стисна над лакътя.
— Чакай минутка. Бодигардът се втурна към тях.
— Детектив Бюканън, господин Андерсън каза ли ви какво научих за пистолета?
— Да.
— Какво да кажа на полицаите? Те ще пристигнат всеки момент.
Дилън виждаше, че мъжът нервничи заради процедурата.
— Няма нужда да правиш нищо. Просто им дай пистолета. Те ще се оправят с Роджър Макена.
— Не трябва ли да бъдат предупредени какво представлява той?
— Предупредени са — увери го. — Знаят с кого си имат работа. Просто не им се пречкай.
— Да, сър.
— Андерсън ще опита да ги задържи всичките в офиса, докато дойде полицията, но ако Роджър настоява да си тръгне, той ще слезе заедно с него. Няма да те остави сам да се оправяш. — Мъжът още беше обезпокоен. — А може и да изчакаш в офиса си… — продължи Дилън.
Облекчен, бодигардът каза:
— Ако това е, което искате да направя, сър, тогава ще изчакам в офиса.
Той кимна.
— Добре, Кейт. Да вървим.
Тя не помръдна. Слисаният й вид беше безценен и той едва не се разсмя.
— Пистолетът ли те изненада? — попита я.
Изненада?
— Роджър е влязъл с пистолет в офиса на адвоката? — Тя направи няколко крачки към вратата, после спря. — Кой би носил пистолет, когато ще се чете завещание?
— Очевидно Роджър Макена би го направил и е станало точно така. Полицаите ще го отведат в участъка и ще си поговорят с него. Ще приберат и пистолета — добави той. — Да се надяваме, че Роджър ще се поизпоти здравата в затвора. Това ще е супер, нали?
— Не трябва ли да изчакаш полицаите? Може да имат въпроси…
— Не, няма да ги чакаме. Ще се махнем оттук възможно най-бързо. Освен ако не искаш да изтърчиш обратно горе и да целунеш братовчедите си за довиждане.
Тя потрепери от отвращение. По-скоро би изяла парче стъкло.
— Не, благодаря — каза учтиво. — Предпочитам да тръгваме.
Той се засмя.
— И аз така си мислех.
Когато излязоха, изтрещя гръм. Облаците бяха гъсти и тъмни. Всеки момент щеше да ливне проливен дъжд.
— Ще тичаме ли? — попита той.
Не й даде време да отговори. Грабна ръката й и хукнаха. Когато стигнаха ъгъла, ръмежът прерасна в дъжд. Тя не изоставаше, макар да и бе трудно.
— Бих предпочела да изчакам, докато докараш колата.
