Бавно изгаряне

— Ако искаш.

Ами ако не знам какво искам? — зачуди се тя. — Тогава какво? Замисли се за глупавото обяснение, че „станалото — станало и хайде да го забравим“, което му сервира, и съжали, че не държи устата си затворена.

— Ако държиш да се обадиш на някого, направи го сега, защото, като излезем от града, не искам да използваш мобилния си телефон.

— Защо?

— От предпазливост.

Обяснението не й каза много.

— Трябва да се обадя на Изабел и Кийра. Достатъчно дълго отлагах. Надявам се да попадна на телефонни секретари. Иначе ще трябва да навлизам в подробности, а нямам желание за това сега.

Кейт извади късмет. Веднага попадна на гласова поща. Остави едно и също съобщение и на двете:

— Роднините ни са ужасни. Имам видеозапис на този чичо, когото добре че не познавате. Ще ви обясня всичко утре, сега бързам и няма да ме откриете. Ако имате нужда от мен, оставете ми съобщение на гласовата поща.

— Защо не им каза за наследството?

Тя сви рамене.

— Това не е важно. — Забеляза усмивката му и попита: — Какво ти е толкова смешно?

— Не е смешно, просто се усмихнах.

— На какво?

— На теб.

Внезапно й хрумна нов повод да се тревожи.

— Ами Кийра и Изабел? Те са в безопасност, нали? Тяхното наследство вече е прехвърлено, но…

— Андерсън ни увери, че няма вероятност те да са в списъка с наследниците, ако ти се откажеш. Но вече говорих с Нейт за сестрите ти и той ще се погрижи някой да ги наглежда. Да се надяваме, няма да забележат, че си имат опашки. Не се тревожи за тях. Ясно?

— Да. Благодаря.

— Други телефонни разговори? Трябва да ги проведеш сега.

Кейт бързо набра Хейли и отново не я откри. Остави дълго съобщение, в което обясни, че все още е собственик на компанията и скоро всичко ще се изясни. Междувременно помоли Хейли да не казва нищо на онази Симънс.

— Моля те, не й казвай, че сме говорили. Подготвям изненада за нея и съпруга й. Скоро ще ти обясня — обеща тя.

Затвори телефона и отново опита да се свърже с Джордан. Пак остави съобщение и изключи телефона.

— Опитах да се чуя със сестра ти, но тя не отговаря. Това не е типично за нея — каза тя.

— Не си се чувала с нея, откакто аз се появих на прага ти, нали?

— Сега, като се замисля, да, точно така.

— Сигурно просто ти дава време да се успокоиш. Сигурен съм, смята, че си сърдита заради намесата й.

— За това, че те изпрати при мен?

— Да.

— Ще призная, че за известно време бях подразнена. Не ми харесваше идеята който и да е мъж да идва да ме спасява и ми се стори доста странно, че Джордан, която е повече от освободена жена, е изпратила брат си да се грижи за мен. Знам, изпратила те е, защото си детектив и знаеш как да се оправяш с такива неща, но все пак бих си поговорила с нея по въпроса. Да те праща чак тук…

— Джордан не може да ме накара да направя нищо, което не искам.

Ха. Разбира се, че може, но Кейт нямаше намерение да го изважда от заблудата му. Джордан, също като сестра си Сидни, можеше да застави всеки от братята си да направи всичко, което поиска. Когато не постигаше желания резултат с молби, тя ги караше да се чувстват виновни. Беше довела до съвършенство и различни други техники, но чувството за вина винаги вършеше най-добра работа.

Кейт беше много благодарна, че Дилън е с нея. Не се съмняваше, че Нейт и другите детективи от Чарлстън са способни хора, но се чувстваше по-спокойна с Дилън.

Телефонът му иззвъня. Щом прочете кой го търси, той се усмихна. Очевидно се обаждаше някоя от приятелките му. Съвсем логично заключение. Дилън се хилеше като идиот.

Кейт не можеше да повярва колко я дразни това. Какво я засягаше любовният му живот?

Очевидно много повече, отколкото е готова да признае.

— Здравей, сладурче. Какво става?

Сладурче? Наричаше онази жена сладурче? Кейт имаше желание да грабне телефона му и да го изхвърли през прозореца. Жената, която се обаждаше, говореше почти през цялото време, но все пак Дилън се включваше с по една-две думи, изразяващи одобрение.

— Радвам се да го чуя… така ли мислиш… да, разбира се, че можеш да ми кажеш… не, не, така е чудесно. Пак ще се чуем. До скоро…

Това беше достатъчно да иска да повърне. Колко жени му играеха по свирката и отчаяно очакваха обаждането му? Пак ще се чуем? Колко ли подобни обещания даваше той? Дали някога ги изпълняваше? Дали се обаждаше? Вероятно не. Това е стандартната му реплика на раздяла.

Все пак Кейт забеляза, че Дилън не използва флиртаджийския си глас по време на разговора, онзи чудесен секси тембър, който я караше да се разтапя.

Мили боже, тя го ревнуваше…

— Кейт?

— Да? — Тя изстреля отговора си като куршум.

— Имаш много поздрави от Изабел.

— Какво? — Ако беше права, сигурно щеше да падне. — Изабел… какво?

— Прати ти поздрави. Какво ти става? Защо си толкова сопната?

Само ако знаеше.

— Нищо ми няма.

— Лицето ти е почервеняло.

— Какво?

— Казах, че лицето ти е червено.

— Защо ти звъни на теб?

— Има номера ми. Искаше да ми каже, че сменила резето на вратата си. — Той се усмихна и добави: — Каза, че резето не работело, така че отишла в една железария, купила си необходимото и впечатлила съквартирантката си, като направила всичко сама.

— О, помислих си, че…

— Какво си помисли?

Нямаше да му обяснява.

— Защо не се е обадила на мен? Току-що й оставих съобщение за срещата с роднините. Тя спомена ли го?

— Да. Искаше да ти кажа колко съжалява, че не са били по-гостоприемни.

Кейт се засмя.

— Гостоприемни? Това е типично в неин стил. Сигурно си мисли, че те биха се държали по-мило, ако им предложех нещо за пиене.

— Не я подценявай, Кейт. Под русата коса има достатъчно мозък. Чуй ме добре. Тя ще разбие много сърца.

— Тревожа се за нея. Прекалено е доверчива.

— Искаш да бъде по-цинична ли?

— Като мен?