— Не се изненадвам — каза тя. — Наистина има вид на умиращ.
— Той е само на трийсет и пет и вече е съсипал черния си дроб с пиене.
Дилън премина на Юън. Кейт не се изненада от разказа за избухливия му характер. Юън беше способен да излезе от релси и при най-малката провокация.
— А Роджър е комарджията в семейството.
— Да — кимна тя, — В записа Комптън каза, че Роджър е пропилял на хазарт четиристотин хиляди. Това със сигурност е преувеличено.
— Не, съвсем точно е. А очевидно това не го е спряло. Сега дължи на един лихвар още седемстотин хиляди.
— Не — прошепна тя. — Сигурен ли си? Седемстотин? Това е лудост. Кейт поклати глава. — Нищо чудно, че се разплака.
— Още не си чула лошата новина. Роджър е заел парите от Джони Джакман. А той е много опасен. Има невероятни връзки и освен това е с репутация, която трябва да пази. Той ще си получи парите по един или друг начин.
— Говориш, сякаш го познаваш.
— Не съм се запознавал с него, но съм чувал доста. Федералните ще са много доволни от такъв развой. От доста време се опитват да го пипнат. Нейт не може повече да ги държи настрана. Той има нужда от тях. Ние също.
— Какво следва?
— Да те опазим жива.
— Искам да се прибера вкъщи — прошепна тя.
Той губеше търпение с нея, но я разбираше.
— Знаеш, че не може да си отидеш.
Тя не опита да спори.
— Колко време?
— Зависи.
— Не трябваше да приемам парите. Не ги исках. Но после ги чух да казват онези ужасни неща за моето семейство… особено за майка ми, и реших да отвърна на удара. Най-добрият вариант ми се стори да взема парите.
— Нищо нямаше да се промени и да не ги беше приела. Този, който иска да те премахне, няма да рискува ти да промениш решението си. Залогът е прекалено висок.
— Значи всичко, което ми се случва, е свързано с тези пари?
— Трябва да приемем, че е свързано с парите. Чу какво каза Комптън. Той е променил завещанието си преди известно време, но според датата на видеото, е записал обръщението си едва преди няколко седмици. Тъй като експлозията се е случила след записа на обръщението, въпросът е кой е знаел за него?
— Видя колко шокирани и възмутени са братята, а Ванеса изглеждаше направо слисана.
— Вярно. Така че или един от тях е голям актьор, или е замесен играч, за когото не подозираме.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Кейт не искаше да остава в Савана през нощта. Много обичаше този град, но тъй като роднините й се намираха в него, беше твърдо решена да се махне възможно най-далеч.
Дилън я разбра и се съгласи. Той се отправи на северозапад, като избягваше магистралата и караше по живописни тесни пътища. Не изглеждаше разтревожен къде ще прекарат нощта. Освен това не се безпокоеше, че бензинът им е на свършване.
— Няма да е добре да останем без гориво на някой затънтен път — обади се Кейт.
— Няма да е добре наистина — съгласи се той. Погледна я и попита: — Това тревожи ли те?
— Да.
— Добре, тогава ще спрем. Моля те, извади картата от жабката. Намери Бусайръс. Според табелата, която подминахме преди малко, се намираме на петнайсет километра от него.
Кейт не забеляза табелата. След като разгъна картата и провери за мястото, му обясни накъде да карат. Градчето беше сгушено в долина и според табелата в началото му в него имаше 828 жители.
Намериха един ресторант на главната улица. Колите паркираха под ъгъл спрямо тротоара. Дилън спря пред някаква железария. Изгаси двигателя и попита:
— Гладна ли си? Разбира се, че си — отвърна си сам, преди тя да каже нещо. — Аз умирам от глад.
Той проведе два телефонни разговора, докато тя опъваше краката си и опитваше да се отърси от неприятното чувство в стомаха. Не беше болна, но всеки път, когато се сетеше за роднините, започваше да й се гади.
Апетитът й се възвърна, когато влезе в ресторанта. Уханието на прясно изпечен хляб, канела и други по-силни миризми ги посрещна от входа и когато седнаха на една маса, Кейт вече се чувстваше гладна като вълк.
Собственикът бе отделил много време на декорирането на мястото и явно беше почитател на райетата. На прозорците имаше пердета на бели и жълти ивици. Покривките също бяха в бяло и жълто, както и столчетата край бара. Но този мотив не стигаше до сепаретата. Парчета непрозрачно тиксо скриваха скъсаните места по сините винилови седалки.
„Странно“ и „чаровно“ може и да бяха преувеличени описания на ресторантчето, но то попадаше в категорията на уютните заведения. На всяка маса имаше керамичен комплект за сол и черен пипер във формата на различни малки животни. Масата, която Дилън и Кейт си избраха, беше с черно-бели кравички.
Това, което не достигаше на ресторанта като обстановка, се компенсираше напълно от храната — вкусна и домашно приготвена. И двамата си поръчаха ястие със скариди и макарони, което вървеше с гарнитура от салата. Дилън изяде порцията си и половината от нейната.
Ресторантът беше празен, ако не се брояха сервитьорката и готвачът, които гледаха съсредоточено сапунения сериал на малък телевизор в далечния край на бара. Дилън се наведе напред, за да не го чуват, и каза:
— Обясни ми сега за невестулката и панделката.
Веждите на Кейт се събраха и тя поклати глава.
— Знаеш за заема, който майка ми е теглила. Освен другите неща е заложила и компанията ми.
— Да, и… — подкани я Дилън.
— Оказва се, че счетоводителят, който е управлявал финансите на майка ми, и неговата жена планират да придобият компанията ми веднага щом настъпи падежът на заема.
— Това какво общо има с панделките? — попита той.
Кейт му предаде наученото от Хейли и когато завърши разказа си, Дилън се облегна назад и остана мълчалив няколко минути. Беше дълбоко замислен и Кейт се досети, че анализира фактите и ситуацията.
— Мисля, че трябва да проверим много повече неща каза той накрая. Стана, хвана я за двете ръце и я дръпна да се изправи. Преди да си тръгнат от ресторанта, научиха къде се намира най-близката бензиностанция.
Докато той зареждаше, Кейт опита да се свърже с Джордан по телефона, но пак попадна на секретар. Остави й съобщение с молба да й се обади.
Щом се върна, Дилън гледа картата около трийсет секунди и каза:
— Добре, да тръгваме.
— Знаеш ли къде отиваме?
— Не искаш ли да те изненадам?
— Стига стаите да са чисти, друго не ме интересува.
— Не стаи, а стая, една. Ще спим в една стая.
Тя не възрази.
— Ще имам ли поне собствено легло?
