— Аха.
— Слушаш ли ме?
— Разбира се. Ти си перла.
— Не, Савана е перла.
— Да — съгласи се той. — Но ти също, краставичке.
Тя се отказа от опитите да го образова, извади телефона си и провери за съобщения.
Дилън още не бе успял да се ориентира. Беше сигурен, че вече два пъти е минал покрай един и същи парк.
Постоянно караше на запад. След две-три пресечки спря, за да пусне няколко пешеходци да пресекат, и случайно погледна номера на вратата на съседната сграда.
Виж ти, намираха се, точно където трябваше да бъдат.
Офисът на адвоката бе на един голям площад, в средата на който имаше парк. В центъра му се издигаше паметник на един от почитаните граждани на Юга, който стоеше на висок пиедестал и гледаше към алеите и пейките в парка. Огромни дъбове, покрити с мъх, хвърляха дебели сенки.
Всички сгради бяха долепени една до друга. Някога са принадлежали на първите граждани на Савана. Някои още бяха жилищни домове, но други бяха обновени и преустроени и се вписваха в урбанистичната смесица от офиси, галерии и ресторанти.
Дилън отново извади късмет, когато една кола потегли и освободи идеално място за паркиране точно до ъгъла. Той умело пъхна колата на освободеното място и каза:
— Готово.
— Къде сме? — изненада се тя.
— Пристигнахме — съобщи той. — Бързо стана.
Кейт погледна часовника на таблото.
— Подранили сме с двайсет минути.
— По-скоро петнайсет. — Той разкопча колана си и посегна да отвори вратата.
Тя дръпна ръката му.
— Не искам да ходя там по-рано. — Сега говореше обезпокоена.
— Добре, няма проблем. Няма да отидем по-рано. — Той пак посегна към вратата.
— Чакай.
— Да?
— Имаш ли нещо против първо да проведа един разговор по телефона? Трябва да говоря с Хейли за панделките. Няма да е дълго.
— Няма проблем. През това време ще се чуя с Нейт.
Кейт се почувства ужасно нервна. Не можеше да си спомни номера на Хейли и се наложи да го провери в органайзера си.
Секретарката на Хейли се обади и обясни, че шефката й е излязла на делови обяд. Кейт остави съобщение, че няколко часа няма да може да отговаря на обажданията й и ще позвъни на Хейли по-късно следобед.
Дилън веднага се свърза с Нейт. Разговорът бе по-скоро изслушване и Кейт трябваше да изчака Дилън да затвори, за да разбере нещо.
— Има ли новини? — попита тя.
— Някои. — Той не обясни.
Дилън слезе от колата, грабна сакото си от задната седалка и го облече, за да скрие оръжието, после заобиколи автомобила и отвори вратата на Кейт.
Тя си помисли, че Дилън се държи като бодигард. Той огледа улицата и каза:
— Стой близо до мен. — Не беше предложение, а заповед.
— Така възнамерявам. — Тя събра нещата си, натъпка ги в чантата и го хвана за ръката.
Пресякоха улицата и отидоха до ъгъла. Кейт не искаше да мисли къде отиват. Изкушаваше се да побегне. Трябваше да спре и да се успокои, да си даде няколко минути, за да събере мислите си. Погледна отсреща и каза:
— Виж парка. Не е ли страхотен? Знаеш ли, че в Савана има над двайсет площада? И всички те имат паркове в средата си. — Тя спря и допълни: — Този е любимият ми.
Дилън се интересуваше повече от колите и хората. Той го правеше почти незабележимо, но тялото му защитаваше нейното през цялото време.
— Да вървим — каза той.
Тя съзнателно забави крачка.
— В момента си правим такъв парк и в Силвър Спрингс.
Той погледна през рамо и кимна.
— Забелязах го, докато се движехме към полицейския участък.
Тя закрачи още по-бавно.
— Имаме още три, които се изграждат. Когато се завършат, ще бъдат свързани помежду си. В този грандиозен проект не се включват сградите, разбира се.
Кейт видя точно пред себе си вратата, до която имаше табелка с имената „Смит и Уесън“, и се закова на място.
— Хайде да седнем на някоя пейка в парка за малко.
— Не.
— Имаме още петнайсет минути.
Дилън не знаеше какво става в главата й, но нямаше намерение да стои на тротоара и да спори с нея. Очевидно тя се нуждаеше от няколко минути, за да се успокои, и може би после щеше да му каже какво я тормози.
— Добре, няма да ходим по-рано. Хайде да си намерим къде да изчакаме.
Кейт го погледна облекчена.
— Благодаря. — Огледа се и забеляза едно кафене съвсем близо до юридическата кантора. — Искаш ли да седнем в кафенето? Сигурно имат и студен чай.
След няколко минути двамата седяха на една миниатюрна кръгла масичка в дъното на кафенето. Нямаше климатик и предната и задната врата бяха широко отворени. Двата вентилатора на тавана се въртяха с пълна сила. Издаваха тракащ звук като щракане с пръсти.
— Сега е обедно време. Имаме късмет, че си намерихме маса — каза тя.
— Тук е горещо. Затова си намерихме маса. Огледай се, няма никой освен нас.
— Да потърсим друго място, ако жегата те тормози.
— Добре съм.
Кейт изчака сервитьорката да се отдалечи и попита:
— Какво ти каза Нейт?
— Още не могат да намерят Карл. Но уликите срещу него се трупат.
— Как така?
— Има проблеми с данъчните.
— Сериозно ли?
— Никога не се шегувам с данъчните. Той си има проблеми.
— Какви проблеми?
— Неплатени данъци.
— Но той е…
— Какво?
— Богат. Той наследи цяло състояние.
— Ако е така, явно го е профукал.
— Не мога да повярвам.
— Никога ли не е споменавал, че има проблеми с парите?
— За бога, не! Карл е типичният джентълмен от Юга — обясни тя. А джентълмените от Юга никога не говорят за финансови проблеми. Неприлично е.
— Това в южняшкия кодекс ли го пише?
