— Моля?
Тя се наведе настрани.
— Казах, че харесвам свещите ви.
— Благодаря — усмихна се Кейт. — Радвам се да го чуя.
Жената се изчерви.
— Каня се да пробвам и лосиона ви, но се чудя кой аромат да избера. Ще ми предложите ли вие?
— Чакайте да видя дали нямам мостри в чантата си. — Кейт затършува и откри три. — Опитайте тези трите. Всичките са различни. „Изабел“, „Кийра“ и „Лия“.
Жената се трогна. Тя се представи и се ръкува с Кейт.
— Знам, че сте знаменитост по тези места.
— Така ли? — попита Кейт усмихната. — Заради свещите?
— О, не, скъпа. Те са прекрасни, разбира се, но вие сте известна, защото за малко не хвръкнахте във въздуха заедно със стария склад.
Тя го каза така, сякаш Кейт го е направила нарочно. Тя тъкмо се канеше да внесе яснота, когато вратата се отвори и Дилън и шефът на полицията излязоха от кабинета. Кейт веднага забеляза кобура на кръста на Дилън. Държеше кутия в ръката си. Сигурно допълнителни патрони, помисли си Кейт. Никога не са му достатъчни, нали?
— Вие сте в добри ръце с този младеж, госпожице Макена. Има впечатляващо досие и шефът му в Бостън много се наскърби, че ще работи временно в Силвър Спрингс. Накрая се съгласи, но подчерта, че това е временно. Искат си го обратно — добави той с кимане.
Кейт не откъсваше очи от пистолета. В главата й нахлуха образи на Дилън в болничното легло. Тя осъзна, че работата му изисква да носи пистолет, но въпреки това, като видя оръжието, почувства, че й става гадно. Усмихна се на главния инспектор и каза:
— Да, в добри ръце съм с този младеж.
Дръмонд ги изпрати до вратата и я отвори. На раздяла той извика:
— Опитайте да не се оказвате до повече бомби, госпожице Макена.
Кейт вървеше пред Дилън към колата.
— Хората тук се държат така, сякаш съм някакъв ходещ детонатор — където и да отида, става експлозия — оплака се тя.
Дилън се засмя.
— Мисля, че си причинила малко повече вълнения на Силвър Спрингс, отколкото градът може да понесе.
Той изкара колата от паркинга, но спря на ъгъла.
— Ще ме насочваш ли?
— Най-прекият път до магистралата е да минеш по Мейн Стрийт, която е следващата вляво, но по това време движението ще е много натоварено.
— В сравнение с Бостън това е нищо — каза той след няколко минути. — Хубаво е да не се налага човек да е агресивен. Тук и нивото на шума е много по-ниско. Това ми харесва.
Кейт опита да се отпусне.
— Как ти се стори Дръмонд?
— Раздразнителен. Определено е раздразнителен. Мисля, че не може да се усмихва. Така както ми се мръщеше, като влязох в кабинета му, си помислих, че ще ми създаде проблеми и дори след като започна да ме хвали за досието ми, продължи да се мръщи. Отне ми известно време, докато го разбера. Той поклати глава и добави: — Напомня ми по нещо за баща ми.
— Баща ти е сладур. Винаги е толкова мил с мен.
— Той те харесва.
— Джордан и Сидни още му викат „татко“.
— Но синовете му — не. Ние го наричаме „сър“. Беше много строг с нас, докато растяхме, но предполагам, че е трябвало да бъде такъв. Не му е било лесно да опази шест момчета да не се забъркат в някоя каша.
Кейт си спомняше как се държеше бащата на Дилън, когато чакаше заедно с близките си синът му да излезе от операционната. Времето се точеше адски бавно и мъката в очите му бе покъртителна. Може да е бил строг със синовете си, но ги обичаше много.
— Мразя болниците.
Не осъзна, че е прошепнала тази мисъл на глас, докато Дилън не каза:
— Не се учудвам. — Доловил тъгата в гласа й, той постави ръката си върху нейната и попита: — Как се сети за болниците?
Тя не искаше да му обясни.
— Просто се сетих.
Движението по магистралата беше леко. Дилън включи автоматичното поддържане на скоростта и се облегна.
— Говорих с Нейт рано сутринта.
— Така ли?
— Снощи му съобщих, че ще ходиш в Савана — обясни той. — И го помолих да провери някои неща.
Тя се обърна към него.
— И?
— Помниш ли, той ни каза, че складът е собственост на някаква корпорация, но не можел да открие кои са акционерите в нея. Най-после успял да проникне през пластовете и познай кой държи контролния пакет?
— Кой?
— Карл Бертоли.
Определено Кейт не очакваше да чуе това име и си помисли, че трябва да е грешка.
— Карл? Сигурен ли си? Така ли каза Нейт? Не може да е вярно.
— Смяташ, че Нейт си го е измислил? — Той се усмихна.
— Не, разбира се, че не, но… Карл? Той изобщо не ми го е споменал… защо да не ми каже, че складът е негов?
— Очевидно защото не е искал да знаеш.
— Дали Дженифър е знаела? — попита тя. — Няма начин. Тя е агент по недвижими имоти, за бога. Трябва да знае кои са собствениците. Някой говорил ли е с нея вече?
— Тя е на къмпинг със семейството си, но се очаква да е на работа утре сутрин. Нейт би могъл да я открие, но той вече има списъка на акционерите, така че ще изчака до утре, за да я разпита. Нейт предполага, че Карл я е инструктирал да не ти казва.
Кейт още не можеше да повярва. Просто не виждаше никаква логика.
— Каква полза може да има Карл, като взриви имота си? Дори да има застраховка? — Мислите й препускаха. — Той не се нуждае от пари. И ми кажи, моля те, какъв интерес има да ме убие? Не, просто не виждам смисъл.
— Можем да се обзаложим, че ФБР ровят из финансите на Карл точно сега. Ако има мотив, ще го открият.
— Няма да намерят нищо.
— Може да се изненадаш. Всички си имат тайни, а Карл може да има някои много големи.
Тя не можеше да го приеме.
— Трябва да го обмисля.
— Ще ти дам друга тема за размисъл. Комптън Томас Макена всъщност е бил чичо на баща ти.
— Бил?
— Точно така. Умрял снощи, точно два часа преди да бъде изпратено писмото. Според адвоката му, Андерсън Смит, Комптън оставил изрични инструкции за реда на известяване на роднините му.
— Тогава защо…
— Ти не отиваш в офиса на адвоката, за да се запознаеш с Комптън, както се намеква в писмото.
