Всъщност викат теб и сестрите ти, за да присъствате на прочитането на завещанието му.
Кейт изпита разочарование.
— Тогава няма да мога да му задам никакви въпроси, нали? Може направо да обръщаш колата. Не ме интересува завещанието на този човек.
— Сестрите ти може да се интересуват.
— С удоволствие ще им дам телефона на адвоката, за да му се обадят. Приближаваме следващата отбивка от магистралата. Може да минем по нея.
— Кейт, ти и сестрите ти не сте единствените, които сте получили писма. Братовчедите ти също ще са там. Сега заинтересува ли се?
— Само братовчедите?
— Не мога да ти отговоря. Адвокатът споменал на Нейт само за братовчеди. Освен това му казал, че те не знаят, че и вие ще идвате. Всъщност той е сигурен, че те дори не подозират за съществуването ви.
Кейт се почувства още по-обезкуражена.
— Тогава определено не се интересувам от тази среща. Намали. Ще изпуснеш отбивката.
Профучаха край изхода от магистралата с бясна скорост.
— Дилън, казах ти, че не се интересувам. Не виждам смисъл да ходя там сега. Ако тези братовчеди не са чували за нас с Изабел и Кийра, те със сигурност няма да отговорят на въпросите ми, нали? Очевидно са държани в неведение от родителите си. — Тя обмисли това за момент и каза: — Знам, че Кийра би искала да научи за наследствените заболявания в семейството, но…
— Има и още — прекъсна я той.
— О?
— У адвоката има снимки на баща ти и други вещи, които са му принадлежали.
Тя кимна.
— Добре, вече се интересувам.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Роджър Макена дойде на четенето на завещанието, въоръжен с пистолет 45-и калибър.
Пристигна в престижната юридическа кантора „Смит и Уесън“ двайсет минути преди уречения час, но тъй като беше обедно време и районът бе пълен с модни, тежкарски бистра, се наложи да паркира на три пресечки от площада. Слезе от колата, облегна се на вратата и дръпна за последно от цигарата си. Изпуши я до филтъра и усети паренето на устните си, когато засмука никотина. Хвърли фаса и веднага извади нова цигара.
Имаше чувството, че главата му ще експлодира. Не беше в състояние да отиде където и да е днес, но нямаше да пропусне тази среща, дори да се наложи да пълзи до мястото.
Не можеше да вини никого освен себе си за нещастието си. След като чу великолепната новина, че чичо му най-после е умрял, той извика от радост и се напи до забрава. Празнува сам до среднощ.
От ходенето пеша в жегата и влажния въздух му се догади. Най-после стигна до площада и искаше да мине напряко през парка, но той беше пълен със служители от околните офиси, които си бъбреха на слънце и поглъщаха пакетираните си обеди.
Когато спря пред сградата на адвоката, беше изтощен, останал без дъх и плувнал в лепкава пот. Нямаше търпение да влезе вътре. Дръпна вратата и се втурна във фоайето. Усети студения полъх по лицето си секунда преди алармата да засвири. Звукът й бе изненадващо силен. Не беше гръмогласна, пронизителна сирена, а тихо и равномерно пулсиращо свирене като монитор за сърдечна дейност.
Двама въоръжени пазачи се втурнаха към него от противоположни коридори. Той им се озъби като чакал и опита да ги заобиколи. Планът му се провали и той се изправи пред избора да напусне сградата или да предаде оръжието си.
Извади пистолета от вътрешния си джоб и го подаде на пазача, който стоеше точно пред него.
Мъжът погледна оръжието и го попита:
— Зареден ли е?
— Разбира се, че е зареден — сопна се Роджър. — Защо ми е да нося празен пистолет?
— Знаете ли, че не сте сложили предпазителя? — попита пазачът и вдигна пистолета да го покаже на Роджър, после бутна ръчката. — Не бихте искали да гръмне случайно, нали?
Роджър не отговори. Пазачът вляво привлече вниманието му, като попита:
— Сър, имате ли разрешително за оръжие?
— Разбира се, че имам — отвърна възмутен. Беше лъжа. Взе пистолета от брат си Юън, който имаше цял арсенал от оръжия и нямаше нищо против временното заемане на едно от тях. — Ще си го взема, когато си тръгвам.
Не го помолиха за разрешение, а направо го претърсиха с потупване, за да се уверят, че не носи и друго оръжие. Роджър се ядоса. Вече беше мултимилионер и не трябваше да понася подобно отношение.
— Знаете ли кой съм аз?
Предположи, че не знаят, защото никой от двамата не му отговори. Те се отдръпнаха настрани и го пуснаха да продължи напред.
Кипящ от гняв, прекоси фоайето до жената на рецепцията. Почти изкрещя пълното си име, за да го чуят пазачите.
Жената го помоли да изчака, докато позвъни горе.
— Асистентът на господин Смит, Терънс, ще дойде ей сега, за да ви отведе в офиса — каза тя.
Не се наложи Роджър да чака дълго. Вдигна глава към виещата се стълба точно когато един млад мъж се появи на горната площадка. Беше в безупречен тъмен костюм, снежнобяла риза и вратовръзка. Нито се представи, нито се ръкува с Роджър. Просто каза:
— Господин Макена, ще ме последвате ли, ако обичате?
Той последва асистента по стълбите и после по един коридор, който ги отведе до просторния външен офис на адвоката. Килимът беше дебел, мебелите — тапицирани с плюш, а картините на стените очевидно бяха оригинали.
Всичко говореше за големи пари и Роджър се впечатли. Въпреки че никога не бе срещал адвоката на чичо си, той използва само малкото му име, когато попита:
— Къде е Андерсън?
— Господин Смит ще дойде след минутка. Да ви предложа ли нещо за пиене, докато чакате?
Роджър си поръча бърбън и когато асистентът тръгна, за да му го донесе, извика след него:
— Направо донеси бутилката. С братята ми ще искаме да… — Той се усети, преди да каже „отпразнуваме“, и замени думата с „вдигнем тост в памет на чичо ни“.
Брайс пристигна в офиса след няколко минути. Забеляза подноса на ниската масичка и си наля питие. Имаше и кофичка с лед, но той не му обърна внимание. Отпи продължително, въздъхна и най-после кимна на брат си.
Не бяха се виждали от шест месеца и Роджър се шокира от промяната. Оскъдната плът сякаш висеше от тялото на Брайс. И манекените имаха повече тлъстини от него. Очите му бяха жълтеникави, а кожата му — пепелява. Цироза помисли си Роджър. — Ясно и просто.
— Доста време не сме се виждали — каза Роджър.
— Да — съгласи се Брайс. — Кога беше последният път?
— На рождения ден на чичо Макена.
— Вярно.
— Как си, Брайс?
Брат му веднага премина в защита.
— Отлично. Защо ме питаш? Не изглеждам ли добре? — Смееше ли да му каже истината?
— Чух, че…
— Какво си чул?
— Ванеса спомена, че не си добре.
— Жена ми не знае какво говори.
Роджър сви рамене. Ако Брайс не искаше да признае, че черният му дроб отиваше по дяволите, той
