за нехайното им отношение към сигурността, вниманието му се насочи към по-малката сестра на Кейт. Щом приключи с нея, Изабел знаеше всичко за резетата и ключалките. Нямаше да се мотае из университета, без да поглежда през рамо и без да забелязва къде се намира. Той говори много откровено с нея, без да я изплаши. Кейт наблюдаваше как Изабел седи като вкаменена от спокойните указания на Дилън.
Той всъщност се държеше много мило. А не беше длъжен да го прави. Как ще успее да запази връзката им платонична и да го забрави, когато той се върне в Бостън, ако продължи с грижовните си жестове към нея и сестрите й?
Защо, защо си позволи да спи с него? Това бе огромна грешка! И какво направи тя на всичко отгоре? Каза му: „Това не означава нищо за мен и сигурна съм и за теб, така че да продължим напред“.
Легна си и се зави до брадичката. А как й отговори той? Че тя е като сбъдната мечта. Точно така каза.
— Страхотно — прошепна тя. — Сбъдната мечта, по дяволите.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Планът на Кийра да е на магистралата в седем не се осъществи напълно. Изабел беше готова навреме, но Кийра не. Стана почти осем, докато се приготвиха. Кейт ги изпрати до колата, за да се сбогуват за последен път и да ги увери, че всичко ще е наред.
— Чувствам се адски зле, че те оставяме да се оправяш сама с тази каша с парите — каза Кийра.
— Ще се оправим. Имаме план, нали? Така че не се тревожи.
— Нали ще ми казваш какво става? Не се опитвай да ме предпазваш, Кейт — обади се Изабел.
— Ще ти казвам всичко — обеща тя.
— Радвам се, че Дилън е тук — каза Кийра. — Имаше ужасна седмица, сега ще ти се отрази добре компанията за пътуването до Савана.
Дилън заключи входната врата и седна на най-горното стъпало на верандата да чака сестрите да приключат със сбогуванията, за да потеглят и те двамата с Кейт. Беше приготвил колата, която нае предния ден, и нямаше търпение да тръгнат.
Кейт каза нещо на сестрите си и всички се обърнаха към него и му се усмихнаха.
Дилън погледна часовника си и когато вдигна глава за момент, го порази красотата на трите момичета, обърнати към него.
Въпреки че си приличаха като сестри, във всяка имаше нещо уникално. Вече беше установил, че Изабел е чаровницата, която държи да се хареса на всеки. Беше около метър и шейсет, с руса коса с медни отблясъци. Очите й бяха големи и овални като на Кейт, но цветът им бе различен. Очите на Кейт бяха наситеносини и поразително се открояваха в рамката на кестенявата й коса. Тези на Изабел бяха по-скоро зеленикаво-сини, като океана. Кийра беше по-висока от другите две сестри и на слънце в русата й коса се открояваха червеникави оттенъци. Тя имаше лунички на носа като Кейт, но също и по бузите. Напомняше на Дилън за симпатично съседско момиче с хубаво тяло. Беше най-непринудената от трите и според него точно тя бе умиротворителят в семейството.
Кейт не беше нито чаровница, нито умиротворител. Тя просто бе фантастична, поне според него. Опонираше му и това му харесваше. Явно е така, щом е тук, при нея, и продължава да я желае.
У Кейт имаше нещо специално, което го привличаше. На повърхността тя е твърда и независима. Той си представяше, че е като хищник, когато водеше преговори, но у нея имаше и някаква уязвимост, която Дилън усещаше. Тя е способна и има нюх за бизнес, но по отношение на мъжете не е обиграна. Може би затова успя да я вкара в леглото толкова бързо. Знаеше, че тя съжалява за прекараната с него нощ, но той определено не съжаляваше. Всъщност изобщо не можеше да си я избие от главата.
Дилън си я представи гола в ръцете му. Бързо осъзна, че не е добра идея да се отдава на мечтания точно в момента.
— Кейт, побързай. Трябва да тръгваме.
Тя не му обърна внимание и изчака Кийра да изкара колата от алеята, преди да се насочи към него.
Очите й бяха пълни със сълзи и тя разбра, че Дилън е забелязал. Той не каза нищо. Просто отиде до колата, отвори вратата и я изчака да се качи.
— Имам чувството, че забравям нещо. Чантата ми…
— В колата е.
— Ами пътната чанта, която ме накара да си приготвя, в случай че останем в Савана, което е напълно излишно, тъй като ще имаме достатъчно време да се върнем…
— Вече спомена това.
— Сигурна съм, че оставих чантата си в антрето.
— В багажника е. Качвай се, краставичке.
Тя го изгледа кръвнишки заради прякора.
— Ами…
Той я побутна леко.
— Ютията е изключена.
— Аз не съм я включвала… нали?
— Кейт, качвай се в колата.
Тя спря да спори. След като седна и сложи предпазния си колан, Кейт попита:
— Защо трябва да тръгваме толкова рано? Имаме предостатъчно време.
— Не, нямаме.
Той й обясни чак след като потеглиха.
— Трябва да се отбием в полицията и не знам колко време ще ми отнеме това. Главен инспектор Дръмонд ме чака.
Кейт го упъти към участъка. Той се намираше само на километър и половина от дома й. Паркингът беше зад двуетажната тухлена сграда, която изглеждаше стара и грохнала. Но си имаше някакъв чар, реши той, ако тази дума може да се използва за полицейски участък.
По задната стена на сградата пълзеше бръшлян, който стигаше почти до покрива, а в тухлената пътека, водеща към входната врата, имаше липсващи плочки.
— Вътре има ли затвори? — попита Дилън.
— Мисля, че да — или отзад, или горе.
Входната врата бе наскоро боядисана с лъскава черна боя. Дилън забеляза, че и белите капаци на прозорците са боядисани.
Не беше виждал нещо подобно… в полицейски участък.
— Прилича на пансион за туристи.
Веднага щом влезе обаче, се почувства на позната територия. Подовете бяха покрити с грозен сив линолеум, стените — боядисани в граховозелено, а жената на приемното гише беше стара и намусена като колежката си в Бостън. Дори мирисът в участъка е същият — смесица от мухъл, пот и препарат за почистване. Обичаше този мирис.
Главен инспектор Дръмонд излезе от кабинета си да ги посрещне. Беше набит човек, с вечно намръщено лице и ръкостискане като на щангист.
Предложи на Кейт кафе и я помоли да изчака в преддверието на кабинета му.
Тя седна на един от сивите метални столове до стената и извади мобилния телефон от чантата си, за да провери съобщенията. Хейли я беше търсила отново, вероятно за поръчката на панделките. Кейт реши, че не може да направи нищо по този въпрос в момента, и отложи обаждането за по-късно.
Ако си носеше куфарчето, можеше да прегледа някои от документите си. Дали го остави вкъщи, или Дилън го е прибрал в багажника?
Столът беше твърд и неудобен. Кейт се облегна назад, кръстоса крака и опита да запази търпение. Защо се бавеха толкова? Струваше й се, че Дилън е в кабинета на началника на полицията повече от петнайсет минути. Забеляза, че жената на гишето я поглежда често-често иззад екрана на компютъра си.
Кейт провери да не би полата й да се е вдигнала, после погледна и копчетата на блузата си.
Жената каза, без да се подава иззад екрана:
— Харесвам свещите ви.
