— Да свалям мъже и да спя с тях? Не, не ми се случва често. Не съм много опитна. Но ти, от друга страна, сигурно не помниш броя на жените, с които си спал. Точно затова си помислих, че ще бъде… безопасно. Нали разбираш — без обещания, без съжаления.
— И ти нямаш нищо против това?
— Разстроих те.
— Не, не си.
— Мръщиш се.
— Просто се опитвам да си изясня това. Малко е изненадващо, нищо повече.
— Кое?
— Твоето отношение.
— Защо?
— Мислела си, че ако прекараме нощта заедно и правим страстен секс, това няма да означава нищо за мен?
Тя отвори уста да протестира, но той поклати глава.
— Както казвах, ти ме избра, използва ме и сега искаш да продължиш напред без… чувство за вина и без угризения.
Той отстъпи назад, усмихна се, после се разсмя.
— Защо си толкова щастлив?
— Краставичке, ти си като сбъдната мечта.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Писмото пристигна със специален куриер в десет часа вечерта. Всички чуха позвъняването на вратата, макар да бяха в различни краища на къщата.
Изабел си събираше багажа горе, Кийра сгъваше в кухнята изсушеното пране, а Кейт беше разпростряла документите от счетоводната фирма върху масичката за кафе, за да потърси копие от договора за заем. Дилън проверяваше сигурността на къщата, местеше се от стая в стая и оглеждаше вратите и прозорците.
— Аз ще отида — извика Изабел от площадката на горния етаж.
— Не, няма — отвърна Дилън делово и се появи откъм задната част на къщата. Той излезе навън и затвори вратата след себе си. Изабел гледаше през страничния прозорец.
— Кой е на вратата? — попита Кейт.
— Някакъв мъж с плик. Дилън току-що го накара да му покаже шофьорската си книжка. Не мислиш ли, че това е странно?
— Късно е — измисли оправдание на действията на Дилън Кейт.
— Мисля, че онзи се изплаши от Дилън. Ако можеш да му видиш лицето… — Изабел отскочи назад, за да не я види Дилън, когато отвори вратата.
— Някоя от вас трябва да се подпише за това.
— Кой може да изпраща нещо толкова късно вечер? — попита Изабел, докато Кейт подписваше формуляра.
На плика беше напечатано СПЕШНО. Това не е на хубаво, помисли си Кейт. Тя погледна адреса на подателя и едва не изстена. Пликът беше изпратен от някаква юридическа фирма, а това със сигурност не бе на хубаво.
— От кого е?
— „Смит и Уесън“.
— Фирмата за пистолети?
— Юридическата кантора.
Разтревожена, че писмото може да им донесе още лоши новини за финансовото им състояние, Изабел грабна плика от ръката на Кейт, за да не го види Дилън.
— Защо не го дадем на Кийра да го отвори — каза тя и бързо се отправи към кухнята.
Кейт не я последва. Ако беше поредната неприятна изненада, тя не искаше и този път да бъде човекът, който го съобщава на останалите. Върна се към работата си в дневната. Досега не беше открила договора за заем, нито счетоводната книга, в която Тъкър Симънс трябваше да е записвал сметките през периода, когато ги е плащал. Тъкмо щеше да прегледа купчината документи още веднъж, когато Кийра я прекъсна.
— Кейт, трябва да прочетеш това. — Тя размаха писмото. Лицето й пламтеше.
Изабел я следваше по петите.
— Не е за заема, нали?
— Не, не. От някакъв адвокат в Савана е, който представлявал Комптън Томас Макена.
Изабел опитваше да прочете писмото, но Кийра не й позволи.
— Кой е Комптън Томас Макена? — попита Изабел.
— Не съм сигурна. Може да е бащата на баща ни или някой негов чичо. Може дори да ни е братовчед.
Кийра прескочи някаква кутия с документи и седна до Кейт, а Изабел се настани от другата й страна.
— Или ми го прочети, или ми го дай да го прочета сама. Ще умра от напрежение.
Кийра й подаде писмото. Тя го прочете на глас, после каза:
— Не е ли вълнуващо? Чудя се какво иска този Комптън Томас Макена.
— Изглежда, иска да отидем в Савана. Пише, че се изисквало нашето присъствие — отвърна Кийра.
— Аз няма да отида — заяви Кейт.
— Какво значи, че няма да отидеш? Не трябва ли поне да го обмислим? — попита Изабел.
Избухна спор и Дилън се появи в стаята точно в разгара му.
— Кейт, задната врата…
— Казвам ви, няма да отида — настоя Кейт. — Вие двете правете каквото искате, но аз не желая да имам нищо общо с тези хора. Семейството на баща ни се е отказало от него, когато той се е оженил за мама. Изобщо не ми е притрябвало да се срещам с тях сега.
Изабел се отчайваше все повече.
— Но един от нас трябва да отиде и това трябва да си ти, Кейт. Може би този мъж иска да ни помоли за прошка. В писмото пише, че въпросът е изключително важен. Трябва наистина да е, след като иска да сме там утре следобед.
— Очаква да изоставим всичко и да хукнем към Савана без предупреждение? Не мисля. Няма да отида.
— Къде няма да отидеш? — попита Дилън.
Никой не му отговори. И трите сестри викаха едновременно. Беше шумно и хаотично, също като дома, в който той израсна, и това може би обясняваше, защо се чувства толкова непринудено тук. Облегна се на рамката на вратата, скръсти ръце и просто ги изчака да свършат. После щеше добре да им се скара, задето не заключваха вратите си. Не само че задната врата беше отключена, но също и страничната врата и тази, която водеше към гаража. По дяволите, помисли си той, би трябвало да си сложат табела на моравата отпред: Вътре има жертви.
О, да, и трите щяха да си изслушат конското, независимо колко дълго щеше да му се наложи да чака.
Кийра се прозя шумно.
— Аз не мога да отида — изтъкна тя. — Двете с Изабел не можем да отделим нито ден. Трябваше да сме тръгнали още вчера.
— Но останахме заради теб. Защото ти не се стърпя и се завря в още една експлозия — заяви Изабел.
— Шегуваш ли се? Аз не съм…
Изабел погледна Кийра.
— Не можеш ли да ме оставиш в общежитието и да се върнеш до…
