— Надявам се да поостанеш в Силвър Спрингс.
— Благодаря за чая, Изабел. Много мило, че се сети — провикна се Нейт, когато тя вече бе до вратата.
Изабел се усмихна, грейнала от удоволствие.
— Не е нужно да стоиш като затворник горе цяла вечер — каза й Нейт, като си мислеше, че тя се оттегля, за да ги остави да говорят на спокойствие.
— О, аз трябва да проведа няколко разговора.
— Да ви преведа — засмя се Кейт. — Сега ще говори по телефона часове наред.
Нейт изчака Изабел да се отдалечи достатъчно и каза:
— Много е сладка. Напомня ми за първото ми гадже, Мерибет Дърстуейлър. — Той поклати глава и се ухили. — Разби ми сърцето. — После отново стана сериозен и се върна към въпросите, които обсъждаха. — Добре, Кейт. Каза, че не си била в града достатъчно дълго. — Той прелистваше бележника си, за да открие празна страница.
— Точно така.
— Значи не би трябвало да е трудно да възстановим какво си правила, къде си ходила, с кого си говорила…
Кейт мислеше, че ще може лесно и бързо да му разкаже какво е правила от завръщането си в Силвър Спрингс. Не очакваше това да й отнеме повече от десет-петнайсет минути.
Оказа се, че й отне повече от час. Нейт все я караше да се връща и да обяснява отново. Даваше си сметка, че той се надява тя да си спомни още някой факт, който да му даде нещо, за което да се хване.
Нямаше такъв късмет. Единственото необичайно нещо бе историята с Рийс.
После Нейт започна да я разпитва за фирмата й. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да му каже в какво финансово блато се е озовала. Той много се заинтригува от условията на заема.
— Не изглеждаш много разстроена — отбеляза Дилън.
— Бях разстроена… отначало. Нямах представа, че майка ми…
— Да?
Трудно й беше да изрече нещо, което да създаде у Дилън негативно мнение за майка й.
— … е била в толкова трудно положение. Била съм твърде небрежна, щом не съм забелязала колко е закъсала. Освен това вярвам, че когато е теглила заема и е заложила всичките си активи, не е осъзнавала, че един от тях е фирмата ми.
— Какво смяташ да правиш? — попита Дилън.
Сега, след като имаше време да обмисли ситуацията, тя набеляза няколко варианта за действие. Не ги изброи, а просто каза:
— Ще направя някои промени и ще се справя. Имам около три седмици, това е предостатъчно време.
Нейт й зададе още няколко въпроса, после й благодари за помощта.
Дилън излезе с него и двамата си приказваха на алеята още десет минути. После Дилън отиде до колата, която беше наел, и извади чантата си от багажника. Кейт задържа вратата, докато той влезе.
— Къде ще спя? — попита. Заключи вратата зад себе си и се отправи към стълбите.
— Сам.
— Ясно.
Той пусна чантата си, стисна ръката й и я дръпна в дневната. Пусна я, но въпреки това почти я притисна в ъгъла, като се приближаваше все повече към нея.
— Какво ти става? И дори не се опитвай да се престориш, че не разбираш за какво говоря.
Когато поискаше, той можеше да бъде много заплашителен. Погледът му ставаше страховит.
— Просто… ми е… трудно… след Бостън — смотолеви тя.
— Защо?
— Защо? Защото ме побъркваш.
— Кейт, говори разбираемо. В какъв смисъл те побърквам?
— Тук си — прошепна тя. — А не би трябвало да бъдеш. В Бостън… онази вечер, когато се появи да ми правиш компания и аз ти се нахвърлих, почти ти се метнах на врата…
— На врата? — Той повдигна едната си вежда.
— Говори тихо, моля те — прошепна тя. — Нахвърлих ти се, съблазних те, наречи го както искаш. — Тя се опита да го заобиколи, за да остави малко място между себе си и него, но той опря двете си ръце на стената от двете страни на Кейт. Посланието му беше съвсем директно. Нямаше да я пусне никъде, докато не се изясняха.
— Съблазнила си ме?
— Да. Съзнателно исках да правя секс с теб. Не трябваше, но го направих. — Кейт отмести косата си от лицето и го погледна в очите. Той беше толкова близо, че тя усещаше топлината на тялото му. Изведнъж я обзе лудешкото желание отново да го целуне. Вземи се в ръце, скастри се мислено. — Опитай да ме разбереш — каза тя. — Току-що бях научила ужасни новини и имах чувството, че целият ми свят се срутва. Операцията на Джордан… толкова се страхувах за нея… и после…
— Да?
— Малко превъртях. Ти беше там и аз… знаеш какво стана.
— Съблазни ме? — Той се насилваше да не се усмихне.
— Да. — Не можеше да разбере защо му е толкова трудно да разбере това, което тя му казваше. Нима вече беше забравил онази нощ? — Аз направих първата стъпка. Аз ти се метнах на врата.
— Казваш ми, че ти си е насъбрало толкова много и си поискала да направиш нещо лудо?
Нали вече му го каза.
— Да.
Сега той не се усмихваше.
— Явно съм голям късметлия, че точно аз се появих на вратата ти с пица. Кажи ми нещо. Ако Ник беше почукал на вратата, щеше ли да му се метнеш на врата?
Тя поклати глава.
— Не, разбира се. Той е женен. А ти не си.
Изражението му показваше, че не харесва това, което чува. Какво да се прави, помисли си тя. Поне беше честна с него.
— Това, което стана, беше грешка продължи тя, без да обръща внимание на мръщенето му. — Не трябваше да…
— Да ми се мяташ на врата.
Тя кимна.
— Точно така.
— Според мен беше страхотно. Ти не мислиш ли същото?
— Писмени показания ли искаш? — Тя всъщност се опитваше да развесели малко настроението с въпроса си, защото той беше ужасно намръщен, и се изненада, когато Дилън кимна.
— Може би искам.
— Беше фантастично, но…
— Сега съжаляваш?
— Дилън, опитай да ме разбереш. Не трябваше да постъпвам по този начин. Ти си брат на най-добрата ми приятелка. Ще продължа да идвам често в Бостън, не желая да се чувстваме неловко, когато се виждаме.
— Тогава какъв беше планът ти?
Тя го бутна с надеждата да го накара да се отмести, но той не помръдна.
— Отговори ми — настоя Дилън.
— Надявах се да се върна вкъщи и да…
— … се преструваш, че нищо не е станало?
— Да.
Тя се усмихна, облекчена, че той най-после разбра.
— Това не ти се случва често, нали? — попита той.
