Дилън се усмихна.
— Изобщо има ли подходящ момент да те взривят?
Тя осъзна колко налудничав е коментарът й.
— Нямах предвид… няма значение.
— Още сме в началото на разследването — каза Нейт, а уликите могат да ни отведат в сто различни посоки. Но за да гарантираме сигурността ти, се налага да приемем, че ти си мишената, и да вземем нужните предохранителни мерки.
— Какво предлагаш? — Нейт погледна Дилън.
— Ти колко време ще бъдеш тук?
— Колкото се наложи.
— Добре тогава.
— Ще ми трябва оръжие.
— Знам. Ще го уредя с Боб Дръмонд, шефа на полицията в Силвър Спрингс. Той ще те провери, разбира се, и ще иска да говори с теб. Предупреждавам те, че е малко труден, защото скоро ще се пенсионира и вече не му пука дали ще засегне някого. Доста ще те поизпоти, но…
— Чакай малко — каза Кейт. Имаше чувството, че целият свят се е побъркал. — Това е лудост.
Нейт се обърна.
— Сещаш ли се за някого, който да иска да ти отмъсти? Има ли някой, който да има полза от смъртта ти, например партньор във фирмата?
— Нямам партньор. Имам застраховка живот, но от нея биха спечелили сестрите ми. А и обезщетението е малко. Единственият човек, който би искал да се отърве от мен, е Рийс Крауъл.
Нейт кимна.
— Дилън ми разказа за него.
— Това трябва да е някаква грешка — настоя тя. — Нямаше ме в града почти година и се върнах току- що. Не съм била тук достатъчно дълго, за да си създам врагове.
Гърбът на Кейт започваше да пулсира болезнено. Седеше на ръба на креслото, прекалено напрегната, за да се отпусне. Дилън обаче нямаше проблем с отпускането. Беше се настанил удобно, преметнал ръка през облегалката на дивана и качил глезена си на другото коляно.
— Чия собственост беше халето? попита Дилън.
— Казаха ми, че е на някаква корпорация — отвърна Нейт. — Още нямам точните имена. — Той попита Кейт: — Ти откъде научи за този имот?
— Една агентка по недвижими имоти ми се обади. Показа ми няколко места, но това хале отговаряше най-добре на нуждите ми.
— А агентката откъде е научила, че си търсиш по-голямо помещение за фирмата? — попита Дилън.
— Карл Бертоли й предложил да ми се обади.
— Интересно каза Дилън.
— Той те е помолил да дойдеш на приема по-рано — поиска да уточни Нейт. — Нали така?
— Да — кимна тя. — Не, чакайте. Леля ми Нора беше приела съобщението и аз предположих, че е било от Карл, но сега, като се замисля, това надали е било така, защото, когато пристигнах и вървях към шатрата, Карл ми се обади на мобилния телефон и ме попита мога ли да побързам, за да проверя дали всичко е наред с украсата. Той сякаш се изненада, че съм вече там.
— Може да е проверявал, за да се увери, че е пристигнала — каза Нейт на Дилън.
— Разпита ли го?
— Естествено. И честно казано, не беше никак лесно. Той е много емоционален.
— Ами?
— Не знаеше нищо, не беше видял нищо и бил на път към хотела на художничката, за да я вземе и отведе на приема. Проверих това с шофьора на лимузината и той потвърди часа. Пак ще говоря с Карл, след като федералните свършат с него.
— Ще трябва първо да го намерят — обади се Кейт.
— Да го намерят? — повтори Нейт.
— Изабел ми каза, че Карл се е обадил по-рано днес и й съобщил, че заминава. Често прави така — добави тя, за да не си направят прибързани заключения. — Когато се почувства прекалено стресиран, той се усамотява някъде. После се връща освежен.
— Няма да го чакам да се освежи, каквото и да означава това. Ще го намеря — заяви Нейт.
— Често ли се случва да реши, че е стресиран? попита Дилън.
— Три-четири пъти годишно. Може да говорите с годеницата му — предложи им тя. — Карл не отива никъде, без да й се обади. Тя движи бизнеса си, така че не може да почива толкова често, колкото Карл.
Тя даде на Нейт телефонния номер и името на годеницата на Карл и добави:
— Очарователна жена е, но е малко… пренапрегната. Моля те, постарай се да не я плашиш.
— Тя е пренапрегната, а е сгодена за Бертоли? — поклати глава Нейт. Чудничка двойка.
— Мисля, че си губите времето с Карл — каза тя. — Не е видял никого, а ако го познавате толкова добре като мен, щяхте да знаете колко мил, чувствителен и свестен човек е. Направил е толкова много за общността.
— Кажи ми за мъжа, който ти се е обадил да дойдеш при халето. Чувала ли си го преди?
— Не.
— Би ли го познала, ако го чуеш отново?
— Имаше толкова много шум на заден план, че едва го чувах. Не мисля, че бих могла…
Изабел ги прекъсна, като извика Кейт откъм горния етаж.
— Ох, забравих. — Кейт се обърна към Нейт: — Искаш ли нещо за пиене? Нещо газирано или студен чай, вода…
— Студен чай, благодаря.
— Извинете, че ви прекъснах. — Изабел стоеше в коридора и се усмихваше на мъжете. Кейт забеляза, че сестра й си е сложила гланц за устни и е вчесала косата си.
Кейт се извини и отиде при сестра си.
— Искаше ли нещо? — попита Кейт, като забеляза, че Изабел продължава да стои неподвижно в коридора. И тя ли се е държала толкова наивно в присъствието на някой привлекателен мъж, когато бе на седемнайсет години?
Изабел пристъпи към дневната.
— Детектив Халинджър? Всичко наред ли е? Кейт каза, че сте обяснили на Дилън, че просто уточнявате някои подробности. Няма нещо обезпокоително, нали?
— Казах ти, че всичко е наред — намеси се Кейт.
— Кейт помага на детектива за разследването — обади се Дилън. — Няма за какво да се безпокоиш, Изабел.
— Точно така — потвърди Нейт.
— Спри вече да се тревожиш — нареди Кейт.
— Как да не се тревожа? Като ти е тръгнало на инциденти…
Кейт не й даде време да се развихри на тази тема.
— Детектив Халинджър иска чаша студен чай.
— Така ли? Ей сега ще му донеса.
Кейт я последва в кухнята.
Когато се върна при мъжете, Дилън правеше различни предложения на Нейт. Кейт се запъти към канапето, където седеше Дилън, но реши, че е по-добре да остане на разстояние, и се настани на един стол.
— Нали разбирате защо предпочитам Кийра и Изабел да не знаят за това? — попита тя. — Те заминават от Силвър Спрингс утре сутрин.
— Дилън ми обясни, съгласен съм — каза Нейт. — Засега няма да разгласяваме това.
Изабел донесе студения чай, подаде го на Нейт и после му каза, че е било удоволствие, че са се срещнали, и им пожела лека нощ. Тя шокира Кейт, като целуна Дилън по бузата.
