— Може да се е опитал да ме избута от пътя си, за да влезе. Беше убеден, че Изабел се крие в къщата.
— Ако те е докоснал по какъвто и да било начин, е достатъчно да накараш полицията да се намеси — обясни Дилън.
— Тя си мислеше да им се обади — намеси се Изабел, която също слушаше от другия край на стаята. — След като разказа на нас с Кийра какво се е случило, каза, че още не е късно да се обади на полицията и да направи оплакване, но…
— Но какво?
Изабел погледна Кейт, преди да отговори.
— Аз я помолих да не го прави — призна тя. Стана ми жал за него. Той си живее в неговия измислен свят и си мислех, че веднага щом възвърне здравия си разум, ще осъзнае, че трябва да продължи напред. Освен това заминавам от града за дълго време, а той е в Европа. Обзалагам се, че ще се прибере с нова приятелка. — Тя кимна и добави: — Мисля, че ще се откаже от мен, но се съмнявам, че някога ще прости на Кейт. Смята, че тя ме принуждава да отида в колеж.
— Защо вие двамата не отидете в дневната? — предложи Кийра.
— Пречиш ми, Кейт. Двете с Кийра трябва да сложим масата за вечеря — каза Изабел. Тя беше благодарна, че разговорът се е отклонил от темата за Рийс.
Дилън последва Кейт в дневната. Тя седна на канапето и му махна с ръка.
— Седни.
Реши, че е трябвало да бъде по-конкретна. Той се настани точно до нея, толкова близо, че ръцете им се докосваха. Тя бързо се премести в края на канапето.
— Добре — каза той. — Да повторим всичко още веднъж.
— Защо?
— Може да си забравила нещо.
— Нищо не съм забравила — настоя тя. — Върни се в Бостън и кажи на Джордан да спре да се тревожи.
— Тя е убедена, че си в опасност.
— А ти си изминал всичкия този път, за да ме спасиш? — Тя го посочи с пръст и прониза въздуха. — Няма нужда никой да ме спасява. Мога да се грижа за себе си. Мога да се справя с всички изникнали проблеми.
Той се опитваше да не губи търпение.
— Кейт, аз какво работя?
Тя знаеше накъде бие.
— Детектив си в бостънската полиция.
— Което обяснява защо Джордан ме помоли да проверя какво става. Кажи ми сега кой водеше разследването за бомбената експлозия?
— Детектив Нейт Халинджър. Защо?
— Искам да говоря с него — отвърна той и преди тя да го спре, продължи: — Той убеден ли е, че експлозията е целяла да убие художничката Канела?
— Тя е под полицейска охрана. Явно детективът смята, че тя е мишената.
— Аха.
— Какво би трябвало да означава това?
Той не обърна внимание на въпроса.
— Какъв точно експлозив е използван?
— Не знам. Не питах. А и се съмнявам, че детектив Халинджър щеше да ми каже.
Той кимна. Попита съвсем кратко:
— Той какво ти каза?
— Не помня нищо.
— Не може да не помниш.
Тя пак насочи пръста си към него.
— Не ми се сопвай така. Това не е стая за разпити, а аз не съм заподозряна.
Явно думите й му се сториха забавни, защото имаше вид, сякаш се насилва да не се разсмее.
— Кое ти е толкова смешно?
— Мислиш, че така разпитвам заподозрените?
— Такъв беше тонът ти.
Без да обръща внимание на сарказма й, той продължи:
— Била си в колата си, когато онова място е гръмнало във въздуха?
— Точно така. Един от санитарите ми каза, че пожарникарите използвали отварачка за консерви, за да ме освободят от смачканата кола. За щастие аз съм била в безсъзнание. Не мисля, че щеше да ми хареса да отворя очи и да видя всичкия този метал около себе си. Все едно да се събудя в метален ковчег.
— Имала си невероятен късмет.
Тя сви рамене, сякаш това, което му каза, не беше толкова ужасно.
Дилън имаше желание да обвие ръце около нея, но в сегашното й настроение тя сигурно щеше да го сръга в болното рамо в отговор на прегръдката му. Той реши, след като обсъдят най-важните въпроси около инцидентите, да разбере защо Кейт е толкова дръпната с него. Но засега, ако тя искаше да се държи сякаш двамата почти не се познават, той щеше да се преструва, че е така.
Мълчанието му я изнервяше. Тя кръстоса единия си крак, после го върна обратно.
Дилън не вярваше в съвпадения и не смяташе, че двата инцидента можеха да се обобщят като лош късмет. Да е на неподходящото място веднъж — може, това го приемаше. Но два пъти. В никакъв случай.
— Детектив Халинджър даде ли ти визитката си? Бих искал да говоря с него.
— Даде ми я. Ще ти я донеса.
Кийра стоеше на мивката и миеше пресни зеленчуци от градината. Изабел сгъваше ленени салфетки.
— Кийра, какво направи с визитката на детектив Халинджър? — попита Кейт, като влезе в кухнята.
Кийра кимна с глава към хладилника.
— Под магнита с кравичката е.
— Ох, Кейт, моля те, не се ядосвай — обади се Изабел.
— Какво е станало?
— Забравих да ти кажа, че детектив Халинджър звънна.
— Кога?
— Преди около час. Иска да намине по-късно.
— Каза ли защо?
— Всъщност не, щеше да бъде грубо да го питам.
— Изабел, трябва да се научиш да записваш такива съобщения.
— Говорех по телефона и обаждането на детектива прекъсна разговора ми — обясни тя.
— Вечерята е готова — съобщи Кийра.
Кейт отнесе визитката в дневната и я подаде на Дилън.
— Няма нужда да му звъниш. Очевидно той ще се появи тук по-късно. Вечерята е готова. Ще ти покажа къде да си измиеш ръцете.
Дилън проверяваше съобщенията на гласовата си поща. Остави телефона и стана.
Кейт го поведе.
— Ще ти бъда благодарна, ако не обсъждаме експлозиите по време на вечерята. Не искам Изабел и Кийра да се тревожат. Ако мислят, че има…
— Какво?
— Проблем — обясни тя. — Тогава няма да заминат.
— Ти ги покровителстваш.
— Да, но това, че едва не съм умряла при експлозия, не е подходяща тема за вечеря. — Никога, дори и в най-откачените си сънища не си беше представяла, че ще изрече тези думи.
