Мейсън вдигна слушалката и набра нужния му номер.
— На телефона е Пери Мейсън. Трябва да говоря с доктор Ариел. Свържете ме с него възможно най- бързо. Случаят е много спешен.
След тридесет секунди доктор Ариел беше на телефона. Мейсън каза:
— Докторе, много се безпокоя за нашата болна.
— Състоянието й забележимо се подобрява.
— Доколкото разбирам при лечението на такива заболявания е важно да се избягват външни дразнители. Всяко емоционално въздействие може да има разрушителни последици, които могат да бъдат дори трагични.
— Напълно си прав — с недоумение каза доктор Ариел. — Но извинявай, озадачаваш ме. Какво има, Пери?
— Може ли да се избегне шок? — без да отговори попита Мейсън.
— Този, който лекарите наричат „индикаторен“, е невъзможно.
— Имам чувството, че скоро ще искат да я видят много хора.
— Но никой не знае къде е тя. Пери.
— Засега не знаят, но ще успеят да се доберат до нея.
— Имаш предвид репортерите ли?
— Възможно е. И други също.
— Може би намекваш за полицията? Но тя няма никакви улики срещу Елеонор Хепнер.
— Мисля, че нашата пациентка трябва да се премести някъде другаде, където никой не ще може да я намери и обезпокои — отново избягвайки отговора каза Мейсън.
Доктор Ариел за секунда се замисли.
— Добре — накрая се съгласи той. — Ще направя всичко, каквото мога.
— Само не се бави — помоли Мейсън, затвори телефона и се обърна към Дрейк: — Пол, ти каза, че имаш човек в полицейското управление…
— Имам, защо?
— Използвай всички свои връзки — настоя Мейсън. — Не се притеснявай за разходите. Опитай се да научиш всичко, каквото им е известно, за намерения труп. Уточни дали не е самоубийство. Какво е оръжието, намерено ли е. Кога е настъпила смъртта. Разпознат ли е трупа. Потърси къде е живял Хепнер. Намери колата му…
— Добре — уморено отговори Дрейк. — Но сега ще си отида в къщи. Къде да те намеря, Пери?
— Никой и никъде не ще може да ме намери, докато не преместят Елеонор на ново място и не бъде разпознат трупът. Това означава, че до утре изчезвам.
ГЛАВА 7
На излизане от кантората на Дрейк Мейсън си погледна часовника. Беше единадесет часа и осемнадесет минути. Тон запали колата си и тръгна към бензиностанцията. Докато служителят там наливаше бензин и миеше предното стъкло, Мейсън позвъни в „Белинда апартмънтс“.
— Разбирам, че вече е късно — каза той на телефонистка-та, — но бих искал да разговарям с мис Гренджър. Аз още сутринта я предупредих, че ще позвъня.
— Момент, свързвам ви.
Скоро се чу спокоен женски глас:
— Да… слушам ви.
— Извинете ме за безпокойството — започна Мейсън, — но бих искал да получа някои сведения за Дъглас Хепнер.
— Хепнер? — попита тя. — Хепнер…О, да. Извинете, с кого разговарям?
— Аз съм Пери Мейсън — адвокат. Оставих бележка в пощенската ви кутия.
— Да.
— Предполагам, че сте имала време за репетицията — след кратка пауза каза Мейсън.
— Каква репетиция?
— На вашата история.
— Каква история?
— Същата, която имате намерение да разкажете на полицията и на репортерите. Ще бъде най-добре да я разкажете първо на мен, а аз ще ви задам няколко въпроса, след което ще внесем някои поправки.
— Мистър Мейсън, вие заплашвате ли ме?
— Съвсем не.
— Защо трябва да разказвам нещо на полицията?
— Защото ще ви разпитват.
— За Дъглас Хепнер?
— Точно така.
— Къде се намирате сега?
— Недалеч от дома ви.
Тя се поколеба и изведнъж се засмя.
— Знаете ли, мистър Мейсън, вие ме заинтригувахте. Много съм чела за вас и за таланта ви да водите кръстосан разпит. И знаете ли, помислих си, че ще ми е много интересно да изпитам върху себе си силата на вашите проницателни очи. Заповядайте, мистър Мейсън. Чакам ви.
— Тръгвам веднага — каза той и затвори телефона.
Във вестибюла на „Белинда апартмънтс“ Мейсън приветливо се усмихна на портиера. Беше друг, не този, с когото той и Дела се бяха сблъскали сутринта. Качи се на асансьора и когато застана пред вратата с номер 358, натисна спокойно звънеца. Почти веднага вратата се отвори и миловидна млада жена със светли очи изгледа изпитателно Мейсън.
— Искам да ви поздравя, мистър Мейсън — започна тя. — Моля, заповядайте.
Мейсън влезе вътре.
— За какво искате да ме поздравите? Тя му посочи стол.
— Да ви поздравя за метода, който така умело използвате.
— И по-точно?
— Предложението да изрепетирате с мен историята, преди от нея да са се поинтересували други.
— О! — с разбиране се отзова Мейсън.
— Той е доста ефективен. Често ли го използвате?
— Той е един от любимите ми — призна Мейсън. — Винаги дава желания от мен резултат.
— Но това е провокация. Усещаш само лека тревога, но не и заплаха.
— Радвам се, че сте го оценила по достойнство — каза Мейсън.
Тя му предложи цигара, сама запали и едва след това попита:
— И така, мистър Мейсън, как предпочитате — да си разменим леки удари или веднага да ме нокаутирате?
— Това зависи от силата на съперника.
— В такъв случай по-добре да си нанасяме леки удари.
— Лично аз смятам, че ще бъде най-добре от самото начало да бъдем откровени. Вие ще ми разкажете всичко, а после аз ще ви задам няколко въпроса.
— Не ми харесва тази процедура. По-добре задавайте въпроси.
— Чудесно. Вие познавате ли Дъглас Хепнер?
— Да.
— Откога го познавате?
— Срещнахме се преди три или четири месеца на кораба, с който се връщах от Европа.
— Бяхте ли приятели?
— На кораба ли?
— И там, и по-късно, на брега.
— Нека да кажем така — сприятелихме се на кораба, продължихме и после, на брега, а след това
