нея през последните две седмици — колебливо каза Етел Билан.
Пери Мейсън отвърна на нейните думи с усмивката на египетски сфинкс.
— Е, добре — почти извика тя. — Нека бъде така, както вие искате! Елате с мен!
Тя влезе в една от стаите, отвори гардероба и каза:
— Всичко, което виси по закачалките, е на Елеонор. Този куфар, тази чанта и… този куфар.
— …с нощното бельо, предполагам — прекъсна я Мейсън, показвайки куфара на беди и червени квадратчета.
— Да.
— Дела, моля те да опаковаш нещата колкото се може по-компактно.
— Аз… — развълнува се Етел Билан, — но аз имам уговорена среща, мистър Мейсън. Всеки момент чакам да дойде посетител. Може би е по-добре да помогна на мис Стрийт, за да завършим по-бързо.
Мейсън се съгласи.
Жените свалиха от закачалките роклите и ги сложиха в куфарите. После събраха носните кърпи, чорапите и другите дребни вещи.
— Струва ми се, че това е всичко — каза накрая Етел.
— Вашата готовност за съдействие ще бъде взета предвид — многозначително отговори Мейсън.
Етел Билан като че ли не чу неговите думи, а каза нерешително:
— Знаете ли, мистър Мейсън, Елеонор не е платила наема за квартирата за тази седмица.
— Да, разбира се, — откликна с готовност Мейсън и извади от вътрешния си джоб портфейл. — Колко ви дължи?
— Осемдесет и пет долара.
Мейсън подаде парите на Етел Билан.
— От момента, в който официално представлявам интересите на своя клиент — започна той, — съм длъжен да представя сметка за направените разходи, затова не бихте ли се съгласила…
— С удоволствие — каза Етел.
Тя взе лист хартия и написа: „Получих от Пери Мейсън, адвокат на Елеонор Корбин, осемдесет и пет долара като наем за квартирата от 16 до 23 август“.
С мрачен вид Мейсън взе листа.
— Дела, аз ще взема двата куфара, а ти вземи чантата — каза той, сякаш правеше равносметка на визитата.
— Господи! И досега ми се вие свят — каза Дела, когато Мейсън най-накрая сложи куфарите в багажника на колата и седна зад кормилото. — Никога не бих се сетила, че Етел не е Сюзън Гренджър или… въобще ти разбираш какво имам предвид. Едва не се задавих от този блъф за наметката.
— Но това е толкова ясно — отговори Мейсън. — Сега е сухият сезон и когато Елеонор е събирала багажа си за път, тя естествено не е взела със себе си дъждобран, имам предвид този, в който полицията я е задържала. Ако в куфара си имаше дъждобран, той би бил от онези леки дъждобрани, които се събират в малък пакет.
— Но защо все пак Елеонор е трябвало да се съблече тук, в този апартамент, да сложи наметката, да отиде в парка и да инсценира танц на лунна светлина и защо Етел Билан й е дала своя дъждобран?
— Тук трябва да се отчете едно обстоятелство — каза Мейсън. — Може да се окаже, че Етел не й е давала дъждобрана. Възможно е Елеонор сама да го е взела. Ние знаем със сигурност само това, че дъждобранът принадлежи на Етел Билан.
— Да, така е — съгласи се Дела Стрийт.
— Разбира се — подчерта Мейсън, — тя се държеше така, защото предполагаше, че всичко ни е известно. Забележи, че в разписката се споменава периода от 16 до 23. Днес е 17. Етел Билан много внимателно следи състоянието на финансите си. И тъй като тя взема наема ежеседмично, може да се предположи, че през този месец седмичните цикли са започвали на втори и на девети.
— Но Елеонор е излязла от къщи на втори вечерта.
— Точно така — потвърди Мейсън. — Тогава седмицата, за която е трябвало да се плати наема, е започвала от девети, от тук следва, че нейното пътуване от втори до девети е доста проблематично.
— Да… — замисли се Дела. — Всъщност къде ще отидем сега? — попита тя.
— Може би у вас? — предложи Мейсън. — Багажът доста се набива на очи, за да го държим в кантората. Ще го видят клиентите и в пресата със сигурност ще се появи неговото описание.
Дела се съгласи.
Те потеглиха и съвсем скоро се вляха в огромния поток от автомобили. На едно от кръстовищата Мейсън спря и повика момчето, което продаваше вестници. Дела бегло прегледа вечерното издание.
— Охо! — изведнъж възкликна тя. — Изглежда вестникарите искат да те обявят за „персона нон грата“.
— По какъв начин?
— Очевидно са почувствали, че искаш да избегнеш гласността и в момента ти гризат кокалите. Въобще това е доста любопитно съобщение. Богати родственици разпознават наследницата на техния капитал. Високо платен адвокат се стреми да избегне публичността и независимо от всичко се заема със защитата на клиентката си. Шефе, не ти ли се струва, че това семейство се държи доста странно?
Мейсън кимна.
— Те се обърнаха за помощ към теб, въпреки че знаят много добре, че сте специалист по убийствата. А тази измислица за спасение от шумотевицата от вестниците? Ако се замисли човек, става съвършено ясно, че всичките им действия досега са десет пъти по-голяма реклама от тази по вестниците. Знаете ли какво ми хрумна? — каза Дела. — Все пак е доста странно да се обръщат към теб само, за да ги спасиш от вестникарите. Те заявяват, че искат да тушират колкото може повече тази история, а на практика излиза, че малкият разказ се превръща в цял роман.
Мейсън кимна с глава в знак на съгласие.
— Знам — каза Дела, — че твоите мисли изпреварват моите. Но позволи ми да те попитам, кога се досети за всичко това, което на мен едва след тази среща ми направи впечатление?
— В момента, в който ми връчиха чек за две хиляди и петстотин долара — отговори Мейсън.
— Значи — констатира Дела — аз отново съм закъсняла. Но все пак как стигна до този извод?
— Много просто. Всъщност Олга Джордън достатъчно ясно изрази тази мисъл: ако се съди по неприятностите, които Елеонор вече е имала — сегашното е просто една дреболия.
— И все пак — продължи да настоява Дела, — интересно би било да се поговори със Сюзън Гренджър и да се изясни каква е била нейната роля в тази история.
Дела Стрийт замълча, облегна се удобно на седалката и не каза нито дума повече, докато не стигнаха до дома й.
— А сега какво да правя с тези вещи? — попита тя, когато се качиха в апартамента и Пери Мейсън остави куфарите на пода.
— Първо трябва да проверим какво е тяхното съдържание — предложи Мейсън.
Дела натисна ключалката на единия от тях и отвори капака.
— Ах! — възкликна тя — Каква красота!
Вътре в куфара в специално направени отделения бяха наредени цели дузини кутийки и тубички с кремове и лосиони. Към вътрешната част на капака на куфара беше закрепено огледало с необичайна форма и пълен комплект маникюристки принадлежности. В средата имаше няколко чифта чорапи, бельо и нощница.
Дела Стрийт взе една от кутийките, отви капачката и машинално пъхна пръст в крема.
— Интересно — каза тя. — Такъв никога не съм виждала.
Дела явно беше възхитена от нещо, което Пери Мейсън така и не можеше да разбере, но той веднага реагира на нейното внезапно мълчание.
— Какво има? — с тревога попита той.
Дела гребна по-дълбоко в крема.
— Шефе, вътре кремът е твърд, като че ли има стъкло или…
Тя взе лист хартия, сложи върху него това, което беше загребала от кутийката и внимателно избърса крема около твърдото тяло.
