— Мейсън.
Портиерът с нищо не показа, че името му е познато.
— В момента мис Гренджър не е вкъщи.
— Кога ще се върне?
— Извинете, но не мога да ви кажа.
— А знаете ли дали е в града?
— Извинете ме, сър, но с нищо не мога да ви помогна.
— Предполагам, че мога да оставя една бележка в пощенската й кутия.
— Разбира се.
Портиерът взе от масата лист хартия и плик и с ефектен, отработен жест ги подаде на Мейсън.
Пери Мейсън извади от вътрешния си джоб писалка, помисли малко и написа:
„Дела! Тук не всичко е чисто. Прекалено хладно, прекалено официално. Когато му казах своето име, лицето му се вкамени още повече. Застани така, че да можеш да наблюдаваш телефона. Следи го внимателно.“
Незабелязано от портиера Мейсън подаде бележката на Дела, а после се обърна към него:
— Момент, моля. Трябва да изложа подробно проблема. Бъдете така любезен и ми дайте още един лист хартия.
Портиерът мълчаливо му подаде още един лист.
Мейсън се запъти към масата и седна. Дела постоя малко при него, а след това, като че ли без определена цел, прекоси стаята и застана недалеч от телефонния комутатор.
В това време портиерът се прибра зад стъклената преграда.
Мейсън мълчаливо седеше и драскаше по листа, давайки си вид, че пише. Накрая постави точка и внимателно прочете написаното:
„Мис Гренджър, сигурен съм, че е във ваш интерес да се свържете с мен веднага след като се приберете у дома“.
После се подписа, постави бележката в плика, залепи го и написа върху него:
„За мис Гренджър“
В това време Дела Стрийт се приближи и му прошепна:
— Той позвъни в апартамент триста и шестдесет. Още говори…
Внезапно портиерът погледна към тях, затвори бързо телефона, излезе в приемната и протегна ръка, за да вземе бележката.
Мейсън все още държеше писалката над плика.
— Какъв е номерът на апартамента й? — попита той.
Портиерът се поколеба малко, неговите хладни, леко изпъкнали очи се насочиха към върха на писалката и той произнесе неохотно:
— Триста петдесет и осем… Но не е задължително да записвате номера на апартамента върху плика. Мис Гренджър ще получи вашето писмо.
Мейсън написа номера на апартамента и му подаде плика. После хвана Дела Стрийт под ръка и двамата преминаха тържествено през вестибюла, запътвайки се към изхода.
— Какъв е изводът? — попита Дела. — Сюзън Гренджър живее в триста петдесет и осем, а той позвъни в триста и шестдесет. Какво ли следва от това?
— Това — отговори Мейсън, — че ни предстои да изясним някои неща. Нека да завием зад ъгъла. Колата ще постои на паркинга, а ние в това време ще направим малко разузнаване. В края на краищата тази сграда трябва да има и служебен вход, през който да се внасят мебели и други неща… Аха, ето я пътеката. Хайде, Дела.
Те тръгнаха по пътеката и когато се озоваха откъм задната част на знанието, видяха широка врата с решетка. Дела и Мейсън преминаха през нея и прочетоха голямата табела с надпис „Товарни асансьори“. Двамата влязоха в един от тях и тежката кабина започна да се издига от приземните помещения. Когато спря пред табелката с номер триста и шестдесет, те излязоха в коридора и Мейсън натисна звънеца от дясната страна на вратата.
Отвори им жена на около тридесет години, облечена така, като че ли всеки момент щеше да излиза. Тя очевидно искаше нещо да попита, но когато видя Мейсън и Дела, отстъпи назад с отворена от учудване уста.
— Това сте вие!? — възкликна тя.
— Напълно сте права — отговори Мейсън, продължавайки да стои на вратата.
— Как, аз… аз… Какво търсите тук?
— Вероятно портиерът е объркал сигналите.
По лицето й се появи изражение на ужас.
— Какво искате?
Мейсън отклони отговора.
— Съдейки по всичко, вие добре знаете кой съм — забеляза той.
— Познавам ви от снимките по вестниците. Вие сте Пери Мейсън, адвокатът, а това изглежда е Дела Стрийт — вашата секретарка.
— Отново сте права — каза Мейсън. — Може би все пак ще ни поканите вътре. Не е удобно да разговаряме на вратата.
На пода в стаята, в която ги въведе жената, Мейсън веднага забеляза няколко сутрешни вестника. Съобщенията за призрака бяха внимателно изрязани. През тези няколко секунди домакинята дойде на себе си.
— Мистър Мейсън, сигурен ли сте, че не сте сбъркали адреса и че съм ви необходима точно аз, а не някой друг? — попита тя. — Уверена съм, че никога не сте чували за мен. Казвам се Етел Билан.
Мейсън улови погледа на Дела Стрийт и й направи предупредителен знак.
— Седнете, Дела — покани я той, сядайки на едно от креслата. — Не, не съм объркал нищо, мис Билан. Именно с вас бих искал да поговоря. Аз защитавам интересите на една млада жена, за която вие вече сте прочела във вестниците — каза Мейсън, посочвайки разхвърляните по пода вестници.
Етел Билан поиска да каже нещо, но размисли и замълча.
— Вие имате съквартирантка? — попита Мейсън, оглеждайки стаята.
— Да.
— Кой живее тук с вас?
Етел Билан се огледа наоколо, като че ли търсеше от някого подкрепа. Погледът й се спря на телефона, а после се плъзна по-нататък — към прозореца. Накрая тя каза:
— В тази квартира живея отскоро. По-рано с мен живееше една млада жена, но тя се премести в източната част на града и аз… Все още не съм намерила съквартирантка.
Мейсън запали цигара и се облегна назад. Етел Билан му припомни, че е имала намерение да излиза.
Мейсън само кимна с глава и продължи да пуши мълчаливо.
— Мистър Мейсън, позволете все пак да разбера какво точно искате от мен?
Мейсън я погледна в очите.
— Вашата наметка ли беше облякла Елеонор през онази нощ?
Въпросът сякаш я замая.
— Аз… — започна тя и млъкна. — Аз… Това ли ви е довело при мен? Разбрали сте, че тя е облечена в моя дреха.
Мейсън с удоволствие дръпна от цигарата и изпусна дима на колелца.
— Мистър Мейсън, кажете ми, Елеонор ли ви насочи към мен или вие дойдохте тук, след като по някакъв начин сте разбрал, че тя е носила моя наметка?
Мейсън рязко се обърна към Етел Билан.
— Искаме да получим нейните вещи — каза кратко той.
— Откъде аз… откъде измислихте това, че нейните вещи са при мен?
Мейсън мълчаливо поклати глава.
— Доколкото разбрах, тя напълно е загубила паметта си и не помни къде е била и какво се е случило с
