прекъснахме връзката и аз го изгубих от погледа си. После съвсем случайно се срещнахме в една художествена галерия и естествено продължихме връзката си. Спомням си, че той ми предложи да отидем и да пийнем някъде, а след това ме покани на обяд. Тогава бях заета, но приех поканата за друга вечер. Позволете ми да попитам, все пак, каква е причината да ми задавате подобни въпроси и защо смятате, че от това ще се интересува полицията?
— Работата е в това, че защитавам една млада дама, която страда от временна загуба на памет.
— Разбирам. Жената, която защитавате има нахалството да претендира да се нарича мисис Хепнер. Колко интересно! Вие предполагате, че аз ще мога да подкрепя нейните твърдения и ще я направя, така да се каже, честна жена? За това подробно е написано във вестниците.
— Съобщиха ми вече — сухо отбеляза Мейсън. — А сега искам да науча за вашите срещи с Дъглас Хепнер. Кога го видяхте за последен път?
— Кога? Струва ми се… Според мен беше на петнадесети вечерта.
— Той не ви ли каза, че се е оженил?
— Разбира се, не.
— А говорил ли ви е, че е бил женен?
— Дъглас не се разпростираше много по тази тема, но… Спомням си, че той… не съм сигурна, че имам право да обсъждам тези въпроси, мистър Мейсън. По-добре ми кажете какво още ви интересува за Дъглас Хепнер. Мога да си представя как ще се почувства, когато прочете във вестниците, че го смятат за женен и то за жена, която си е загубила паметта.
— А познавате ли негови роднини?
— Роднини? Не, а защо питате?
— Наистина ли? — попита Мейсън и в гласа му прозвучаха нотки на съмнение. — Аз разговарях по телефона с майката на Хепнер и тя ми каза, че е говорила с някого от Барстоу, който се казва… Но, разбира се, може и да не съм разбрал правилно…
— А ето го и вашият нокаутиращ удар — каза Сюзън, гледайки втренчено в очите на Мейсън. — Все се питах кога ще свършите с разузнаването и ще се опитате да ме повалите в нокдаун. Е, добре, аз наистина ходих с Дъглас Хепнер в Лас Вегас. И какво от това? Отдавна не съм във възрастта, когато трябваше да искам разрешение, и още не съм стигнала времето, когато подобни неща ще са ми безразлични. Прииска ми се да заложа, а Дъглас имаше намерение да ходи в Лас Вегас. Той ме покани и аз приех. И какво от това?
— Нищо — отговори Мейсън.
— Дъг спря в Барстоу, за да зареди — продължи тя, — и позвъни на майка си, за да й съобщи, че пътува с интересно момиче. По-рано той никога не ми беше говорил за сериозността на своите намерения, защото не е знаел как ще се отнеса към това. Затова за мен беше съвсем неочаквано „запознаването“ с майка му по телефона. Той ми подаде слушалката без дори да ме попита.
— За какво говорихте с нея? — попита Мейсън.
— Лично аз много се смутих, защото никога не съм предполагала, че Дъг ще обсъжда подобни проблеми с майка си. Но той ме повика неочаквано и ме помоли да говоря с нея.
— Той каза ли коя сте вие?
— Да, разказа й. Каза и моето име, адрес, описа външността ми, не пропусна дори такива детайли като ръст, тегло, гръдна обиколка, талия. В един момент ми се стори, че съм се явила на някакъв конкурс по красота.
— И за какво говорихте?
— Аз казах: „Здравейте, мисис Хепнер. Радвам се да се запозная с вас“ и така нататък, все в същия дух, а тя ми отговори: „Моят син ми каза, че отивате заедно в Лас Вегас“. След тези думи ме хвана яд на Дъг. И тогава реших — само да ме заведе до Лас Вегас и ме нахрани, а после щях да го накарам да вземе две стаи, а не една, мистър Мейсън. Две! — и тя показа два пръста.
— Помните ли на коя дата стана това?
— Помня този ден с абсолютна точност. Имам причини за това.
Мейсън въпросително повдигна вежди.
— Докато бях на пътешествие, апартаментът ми беше разбит и вандалски преобърнат. Но аз… с една дума не съобщих на полицията. Знам кой го е направил и защо.
— Разбит и вандалски преобърнат? — повтори думите й Мейсън.
Сюзън кимна и очите и гневно заблестяха.
— Аз съм художничка. Наистина не рисувам платна. Занимавам се с изучаване на определени етапи от развитието на европейското изкуство. Откровено казано, в тази област съм любител и при това посредствен. По-скоро, едва ли някога ще ми се отдаде да постигна нещо голямо в изследването на световното изкуство. И все пак ми доставя удоволствие да анализирам боите, които са използвали старите майстори, цветовете, светлинните ефекти. Сигурна съм, че именно цветът е в основата на разграничаването на различните школи в живописта. Тук имам голямо количество репродукции от картини на големи майстори. Това не са целите картини, а отделни фрагменти, които потвърждават правилността на моята теория…
— А вандалското нахлуване? — попит заинтригуван Мейсън.
— Да, да, извинете. Ами някой се беше промъкнал в апартамента ми и беше съсипал живописните материали, за които бях заплатила неколкостотин долара.
— По какъв начин?
— Някой беше срязал дъната на тубите с бои, а след това беше изстискал част от съдържанието им върху палитрата, а друга част в умивалника. Изцапана беше и ваната. Приличаше на дъга.
— И вие не извикахте полицията?
— Не — каза тя. — Но знам на кого е работа.
— Мога ли и аз да узная? попита Мейсън.
— Разбира се, че можете — сърдито отговори Сюзън. — На вашата клиентка. Ето на кого! Но не искам да се разгласява по вестниците, не искам да я влача и в съда. Но с удоволствие ще й извия врата!
— Направила го е Елеонор Хепнер? с недоверие понита Мейсън.
— Елеонор Корбин!
— Откъде знаете, че…
В това време се разнесе телефонен звън.
— Извинете — каза тя и вдигна слушалката. — Да… Ало… О, да… — Известно време тя слушаше мълчаливо, а после попита:
— А вие сигурен ли сте в това? Те вече са го направили… вие така ли мислите?
Отново настъпи мълчание, след което тя каза:
— Сега имам гост… благодаря ви… Довиждане — и затвори телефона.
— Е, мистър Мейсън, струва ми се, че това е достатъчно. Имал сте напрегнат ден и научихте буквално всичко за моето пътуване в Лас Вегас.
В очите й внезапно проблеснаха сълзи. Тя се надигна, премина през хола и отвори входната врата.
— Бог ми е свидетел — каза Мейсън, — не съм искал да ви обидя, мис Гренджър. Но все пак в полицията ще ви се наложи да разказвате всичко това и…
— Вие вече ме предупредихте за това, мистър Мейсън — каза тя. — Получихте вашето интервю. Не го намирам за интересно. Лека нощ.
Мейсън стана.
— Кажете ми честно — каза той, — обидих ли ви с нещо?
— Слушайте, мистър Мейсън, защо не вървите по дяволите! Искам да си поплача и не желая да стоите в тази стая и да ме гледате! — извика Сюзън Гренджър.
— С други думи — в гласа на Мейсън липсваха нотките на доброта, — по телефона са ви съобщили, че тялото на Дъглас Хепнер е разпознато.
Тя се вкамени от изненада.
ГЛАВА 8
Мейсън беше вече в кантората, когато Дела Стрийт отвори входната врата и тананикайки си някаква
