— Е, не ме дръжте в напрежение, шефе. Къде?
— Ако една млада дама няма кола, тя има два начина да напусне града. Или с влака, или с автобуса. Последният влак е отпътувал. Най-напред ще погледнем на автогарата.
— Ще познаете ли жената, ако я видите?
— Мисля, че ще я позная. Освен това вече се запознах с една млада жена, която заема жилището до Милтър и твърди, че се казва Алберта Кромуел.
Дела Стрийт смирено се облегна на седалката.
— Когато не искате да говорите, е трудна работа да се измъкнат от вас сведения. Все едно да вадиш вода от запечатан кладенец.
— Но аз не мога да дам нещо, което не притежавам — каза Мейсън с усмивка.
— Не, дори и да го имахте, не бихте го дал. Сега аз ще подремна малко. Вероятно няма да искате да дойда с вас на гарата.
— В никакъв случай.
— Е добре, тогава ме събудете, като се върнете.
Тя намести удобно главата си и затвори очи. Мейсън задържа високата скорост и намали едва при навлизане в главната улица на Ел Темпло. Малко преди автогарата спря. Тъй като Дела спеше още, той се измъкна тихо от колата, затвори внимателно вратата и закрачи по тротоара.
Върху широките скамейки се бяха разположили общо четири, човека, които чакаха автобуса за Лос Анжелос в три часа. Алберта Кромуел седеше самотна в един ъгъл. Беше подпряла глава върху ръката си и гледаше съсредоточено към изложените списания, но явно без да ги вижда.
Снимки с мрачни физиономии, които уж представляваха истински криминални случаи, бяха подредени една до друга. По-голямата част от тях представляваха пищни млади жени, заплетени в отчаяна борба за живота си и, съдейки по състоянието на дрехите им, за честта си.
След няколко секунди, през които Алберта Кромуел продължаваше да стои все така неподвижно, Мейсън каза спокойно:
— Наистина е подтискащо да мислиш за едно убийство, ако това пред тебе са кулисите, нали?
Като чу гласа му, тя обърна рязко глава. Потръпването издаде напрежението й, но когато заговори, гласът й звучеше съвсем спокойно.
— И вие ли ще пътувате за Лос Анжелос? — попита тя. Мейсън продължаваше да я гледа отстрани.
— Не.
Тя се обърна с намерение да го погледне, но погледът й стана несигурен и се извърна отново.
— Не мислите ли — каза Мейсън, — че ще е по-добре, ако ми разкажете за това?
— Няма нищо за разказване. За какво изобщо става дума?
— За причината, поради която така внезапно решихте да пътувате за Лос Анжелос.
— Не смятам, че може да се говори за „внезапно“, тъй като бях запланувала това пътуване от известно време.
— Да помислим — каза Мейсън. — Като че ли не носите никакъв куфар. Дори дамска чантичка.
— Вас това засяга ли ви? — попита тя. — Впрочем, струва ми се, че прекалено много си позволявате, само защото аз…
— Да? Само… какво? — настоя Мейсън.
— Исках да бъда добра съседка.
— Казахте ми, че познавате Лесли Милтър само повърхностно.
— Е, и какво?
— Това вероятно е най-малкото, което всяка жена би твърдяла за съпруга си — подхвърли Мейсън.
Тя затвори очи и надменната й физиономия показа ясно, че не желае да продължава разговора.
Мейсън стана, отиде до будката с вестници и купи няколко списания. Върна се до скамейката, седна до младата жена и започна да прелиства списанията. Изведнъж той каза:
— Тук виждам интересна мисъл: Престъпникът допринася сам повече за залавянето си, отколкото полицията. При опита да заличи следите си, той почти винаги оставя някакви улики на полицията, независимо от това дали тя вече е имала някакви подозрения, или е вървяла по някакви следи.
Тя не каза нищо.
— Вземете например вашия случай — каза Мейсън спокойно, като че ли нещата изобщо него засягаха. — Вашето отсъствие едва ли ще занимава полицията още тази вечер, но утре сутринта тя веднага ще се заеме с издирването ви. Най-късно до обяд тя ще се осведоми къде бихте могла да бъдете и след обяд ще започне да ви търси. И още преди да настъпи нощта, главното подозрение ще падне върху вас.
— Подозрение? Какво подозрение?
— В убийство.
Тя се изправи рязко и го погледна с широко отворени очи. В тях се четеше ужас.
— Искате да кажете… някой… е бил убит?
— Като че ли не знаете това? — каза сухо Мейсън.
— Не, не знам.
— Вие изглежда доста бързахте да напуснете къщата, когато позвъних.
— Така ли?
— Да.
— Е, и какво?
— Нищо. Чиста случайност, нищо повече. Ако обаче полицията започне разследване за Милтър, тогава тя ще…
— Какво всъщност е направил Милтър?
— Той не е направил нищо — на него са му направили. Той е мъртъв.
По мръдването на скамейката, Мейсън усети нейната уплаха.
— Не е особено добре — каза той.
— Какво?
— Това конвулсивно трепване. Първият път — когато ме забелязахте тук — го направихте съвсем естествено. Но сега беше подправено. Ясно може да се забележи разликата. Може би щяхте да ме заблудите — ако не беше първото трепване…
— Кажете ми, кой всъщност сте вие? — попита тя остро.
— Името ми е Мейсън. Адвокат съм. От Лос Анжелос.
— Пери Мейсън?!
— Да.
— О-о-о… — възкликна тя с изплашен глас.
— Какво ще кажете сега да поговорим откровено?
— Аз… не мисля, че имам да кажа нещо.
— О, да, имате. Понякога хората подценяват способността си да говорят интелигентно. Помислете си още малко.
Мейсън отново се посвети на списанията. След няколко минути той каза:
— Тук пише за една млада жена, която избягва от мястото на престъплението. Ако не е била направила това, върху нея никога нямало да падне подозрение. Странен е този човешки порив да избягаш от нещо. Някой побягва и не спира за момент, за да ри разясни, че всъщност прави най-лошото. Да прочетем, какво са направили с тази жена.
Мейсън прелисти няколко страници и каза:
— Попаднала в женския затвор. Доживотен. Трябвала е ужасно за млада, хубава жена да се озове изведнъж зад решетките. Година след година да наблюдава как остарява. И ако в края на краищата я освободят, нейната кожа вече е груба, косата й е сива, няма я хубавата фигура, леката походка, а очите й не светят жизнерадостно. Тя е една унила, застаряла…
— Престанете! — Алберта Кромуел почти изкрещя.
— Извинете — каза Мейсън, — говорих само за това, което е написано в списанието.
Той погледна часовника си.
— Автобусът ще отпътува едва след половин час. Предполагам, че през задната врата на жилището ви се излиза на някаква веранда, на която има място за кофа за боклук и някакъв шкаф. Имали към съседното
