жилище преграда или само перила?
— Дървени перила.
Мейсън кимна.
— Може би той е приготвял горещ пунш за вас и тогава вие сте… Е, не искате ли сама да ми разкажете какво се е случило?
Тя сви устни.
— Той е очаквал — каза Мейсън — блондинката от детективското бюро, която пристигна с автобуса от Лос Анжелос. Тя е имала ключ от жилището. Вероятно той не е искал вие да узнаете това.
— Но аз знаех — изплъзна се от нея. — Касаеше се само за служебна работа. Аз знаех, че тя ще дойде.
— Значи той успя да ви убеди, че става дума само за служебни неща, така ли?
Тя не отговори. Мейсън продължи:
— Вие смятате, че той се е опитал да ви убеди, и вие сте се престорила, че сте му повярвала.
Когато тя вдигна поглед към него, той видя в очите й мъка.
— Казвам ви, че беше по служба — настоя тя. — Знаех, че тя ще дойде. Нарича се Сали Елбертън и работи в детективското бюро, за което работеше Лесли. Връзките им са служебни.
— И вие знаехте, че тя има ключ?
— Да.
— Трябва да е дошла по-рано, отколкото е очаквал той — каза Мейсън.
Никакъв отговор.
— Знаеше ли мис Елбертън за вашето съществуване?
Тя поиска да каже нещо, но премисли и замълча.
— Струва ми се, че тя не е знаела нищо за вас — каза Мейсън. — Значи тя дойде и вие се измъкнахте през задната врата, прескочихте през перилата и се върнахте в жилището си. Искам да знам само, след колко време отидохте отново.
— Изобщо не беше Сали Елбертън — каза тя внезапно.
— Откъде знаете?
— Защото… защото бях любопитна. След известно време се приближих до прозореца и погледнах.
— И какво видяхте?
— Видях го като напускаше жилището.
— Значи беше мъж?
— Да.
— Кой беше?
— Не го познавам. Виждах го за първи път.
— Можете ли да го опишете?
— Запомних номера на колата му — каза тя.
— И той е?
— Това няма да ви кажа.
— Мъжът беше ли млад? — попита Мейсън. Тя отново отказа да отговори.
Като че ли говорейки на себе си, Мейсън каза:
— След като мъжът си тръгна, отидохте да питате Лесли, какво е искал той. Преди това погледнахте през прозорчето на задната врата. Или отворихте вратата и почувствахте мирис на газ? Не знаехте дали оставихте вратата отворена или… стоп, не. Задната врата трябва да е била заключена и ключът е бил в ключалката. Можело е да се очаква такава предпазливост от него, за да не го смущавате. Интересна мисъл! Ако беше имал малко повече доверие във вас и беше оставил вратата отключена, вие щяхте да можете да отворите навреме, за да му спасите живота. И така вие се върнахте отново в жилището си, за да се опитате да минете през предната врата. Тогава ме срещнахте… тъкмо звънях… и разбрахте, че вратата е заключена. Да, приблизително така трябва да е било.
Тя не каза нищо.
Мейсън започна отново да прелиства списанието.
— Е, ако не обичате да разговаряте за престъпления — каза той, — тогава поне можем да четем за тях. На тази снимка тук виждате…
С бързо движение тя изби списанието от ръцете му, скочи и напусна с бързи крачки, автогарата. На изхода тя почти тичаше.
Мейсън остана на мястото си докато вратата се затвори. След това вдигна списанието от пода, постави го заедно с другите върху скамейката и излезе.
Дела Стрийт се събуди, когато той отвори вратата на колата.
— Видяхте ли я? — попита тя.
— Да.
— Къде е?
— Отиде си.
— Къде?
— У дома си.
Дела се засмя със сънена и подканваща усмивка.
— В отношенията си към жените имате свой специфичен маниер, нали, шефе?
12
Експресът бързо набра скорост, след като на една междинна гара взе самотно чакащ пътник. Първите слънчеви лъчи докосваха покритите със сняг върхове на планинската верига отдясно. От време на време, докато влакът преминаваше покрай натежалите от златножълти плодове портокалови дървета, локомотивът изсвирваше пред неохраняваните прелези. В спалните вагони вече започваха да пренасят багажа към изходите. Вагон-ресторантът се опразни, когато влакът наближи предградията на Лос Анжелос.
Мейсън влезе във вагон-ресторанта. Сали Елбертън седеше сама на маса за двама.
— Желаете ла място, сър? — попита келнерът. — Все още има време да ви сервирам.
— Благодаря. Ще седна тук — отвърна Мейсън и седна спокойно срещу младата жена.
Тя задържа погледа си още няколко секунди върху чинията си. Поднасяйки чашата с кафе към устата си, уж случайно хвърли поглед към Мейсън и отново се загледа в чинията си. Внезапно, държейки все още чашата в ръка, тя погледна адвоката изплашено.
— Добро утро — каза Мейсън.
— О, вие във влака ли бяхте? Не знаех. Вие… на юг ли бяхте?
— Преди малко се качих — отговори той.
— Така ли — усмихна се тя. — А пък аз по-рано — бях на гости на една приятелка.
Келнерът се наведе услужливо над рамото на Мейсън.
— Ако обичате да поръчате веднага, сър…
— Само чаша кафе — каза Мейсън.
Отвори табакерата си, взе цигара, запали я и се облегна, като постави ръка на масата.
— Срещнахте ли го? — попита той.
— Кого?
— Вашия познат.
За момент тя го погледна, като че ли не можеше да реши, дали да отговори сърдито или шеговито, след това се засмя и каза:
— Случайно моят познат не беше той, а тя.
— Случайно не се ли казваше Милтър? — попита Мейсън. Този път тя реши да го постави на мястото му.
— Не знам какво ви кара да мислите така или кой ви дава право да се месите в частните ми работи.
— Само ви подготвих — каза Мейсън. — В известна степен направих генерална репетиция с вас.
— Репетиция? За какво?
— За въпросите, които ще дойдат по-късно.
