Лоиз да бъде щастлива. В края на краищата аз също имам право да мисля за собственото си щастие. След няколко месеца ще постъпя в армията. Каква ще е съдбата ми тогава, не знам. Никой не знае. Но съм сигурен, че ще бъде много трудно. Аз… Много говоря.
— Не, съвсем не — каза Мейсън. — По-нататък, разкажете до края.
— Е, добре — каза Адамс, — ще заложа живота си на карта и много млади хора ще направят като мен, за да могат такива птици като Уитерспоон да се радват на богатството си. Всъщност не би трябвало да мисля така — но съм на мнение, че след като мога да отида на фронта и да се боря за Джон Л. Уитерспоон, съм достатъчно добър да се оженя и за човек от неговото семейство. Знам, че това не звучи много смислено, но аз обичам Лоиз, тя също ме обича и защо трябва да бъдем нещастни. Може би само няколко седмици още ще сме заедно.
— Защо снощи не бяхте съгласен да отидете веднага в Юма и да се ожените? — попита Мейсън.
Адамс го погледна изненадан и притвори недоверчиво очи.
— Кой ви разказа това? — попита той хладно.
— Лоиз.
Адамс мълча известно време, след това каза:
— Е, това щеше да бъде тайно измъкване. Веднага след като се качих във влака, й написах писмо. Ако и следващата седмица продължава да мисли така, трябва просто да обясни на баща си какво искаме да направим и тогава ще се оженим.
Мейсън кимна.
— Да се върнем отново към патицата. Имахте ли някаква особена причина да вземете патицата в колата?
— Настина имах.
Адамс пъхна ръка в джоба си и извади някакво писмо.
— Това е обяснението — каза той.
Мейсън извади листа от плика и започна да чете:
„Уважаеми мистър Адамс,
в разговор с Ваши познати научих, че притежавате химикали, чрез които, ако ги поставите във вода, можете да принудите една патица да потъне, без да я докосвате.
Тъй като някои от членовете на моя клуб се надсмяха, когато аз твърдях, че това е възможно, ще спечеля сто долара, ако мога да им докажа това. Вашите познати ми казаха, че искате да пътувате в понеделник сутринта за Лос Анжелос. Ако ми се обадите на телефон «Лакевю» 23771, за да уточним времето на евентуална среща, ще приготвя за Вас пет нови двадесетдоларови банкноти.
Мейсън проучваше писмото в продължение на почти една минута, след това го сгъна бързо, пъхна го в джоба си и каза:
— Позволете ми да го задържа. Ще телефонирам на мистър Лей. Кажете ми къде мога да ви открия, ако се споразумея с него. С удоволствие ще присъствам, когато правите експеримента.
Адамс беше изненадан.
— Така е правилно — каза Мейсън, — само ме оставете да го направя. И искате ли да ми направите една услуга?
— Каква?
— Не споменавайте пред никого за това писмо. Не споменавайте също за давещата се патица, освен ако този въпрос ви постави някои, който има право да чуе отговора.
— За съжаление аз не разбирам всичко, мистър Мейсън.
— Да кажем, че вие трябва да се държите така заради Лоиз!
— Тогава ще го направя.
— Дръжте се така, както ви казах.
Влакът сиря.
— Лос Анжелос! Лос Анжелос! — извика кондукторът. — Всички да слизат!
Мейсън стана.
— Какво количество от този детергент е необходимо, за да потъне една патица?
— Ако имате истински, съвсем малко. Няколко хилядни процента от водата.
— И веществото плава върху водата?
— Точно казано, не плава, но в края на краищата е същото. Отблъскващите водата молекули се стремят да се отдалечат от нея и се събират в голямо количество на повърхността, и то по всички повърхности, които са навлажнени.
— Разбирам — каза Мейсън. — И тези молекули разтварят маслото…
— Не, не разтварят маслото, а му пречат да отблъсква водата. След като детергентът се премахне от водата и перата, патицата може да плува отново съвсем спокойно.
— Аха, така — каза Мейсън, когато пътниците вече се бяха насочили към изходите. — Интересува ме точно тази патица. Казахте, че сте я оставил в колата.
— Да.
— Къде?
— На предната седалка.
— Не би ли могла да премине над облегалката и да се скрие някъде отзад?
— Не, беше още много малка, за да може да лети. Би могла да падне отпред на пода, но аз погледнах там.
— И така, не говорете нито дума за този детергент или за експеримента. Ако някой ви понита, кажете му, че сте взел патицата със себе си, като домашно животно. И засега не споменавайте нищо за това писмо от Лос Анжелос.
— Добре, така ще направя, щом като желаете, мистър Мейсън. Но вижте, иска ми се да взема тези сто долара. За мен в момента това е огромна сума. След като трябва да печеля пари за колежа и искам да се женя — можете да разберете, нали?
— Не виждам причина да не уредим това — каза Мейсън и извади портфейла си.
— Не, не, имах предвид само, че не трябва да изпускам този човек. Непременно се свържете с него.
Мейсън отброи пет банкноти но двадесет долара.
— Не се притеснявайте — каза той. — Аз ще опиша експеримента на този човек и ще прибера стоте долара.
Адамс се поколеба.
Мейсън пъхна банкнотите в ръката му.
— Не бъдете глупав. Правя го, за да не се налага отново да ви застигам с влака. Къде може да се купи този детергент, за да кажа на човека?
— На много места, но със сигурност в Сентръл Сайънтифик Къмнани в Чикаго, най-голямата фабрика за лабораторни уреди. Или в Националната химическа компания в Ню Орлиънс. И разбира се също така от Американската цианамидиа корпорация в Ню Йорк. Като знае какво вещество му е необходимо, ще го намери без трудности.
— Къде мога да ви потърся, ако ми потрябват някакви сведения? — попита Мейсън.
Адамс написа върху една картичка телефонен номер и я подаде на Мейсън.
— Добре, благодаря. Ако е необходимо, ще ви се обадя — каза Мейсън. — Сега трябва да се погрижа за багажа си, не ме чакайте.
Той проследи как Марвин Адамс забърза към изхода на гарата. Едва бе изминал двадесет-тридесет крачки, когато един мъж, който стоеше съвсем незабелязан до стената и наблюдаваше преминаващите хора, му прегради пътя.
— Адамс ли се наричате? — попита той.
