поддържа документацията ми в ред. Много рядко се доверявам на паметта си за всичко, което може да се запише. Дела, отбележете това, което има да ни каже мис Дангерфийлд.
Мис Дангерфийлд прие тази забележка съвсем спокойно. Само за момент тя изглеждаше студена, след това отново се усмихна на Мейсън.
— Разбира се. Колко глупаво от моя страна — каза тя. — Би трябвало да знам, че един адвокат, който работи върху толкова много случаи като вас, трябва да подрежда нещата в някаква система. Имах предвид само, че това, което трябва да ви съобщя, е наистина много дискретно. Щастието на много хора зависи от това.
Мейсън попита:
— Желаете ли да ме ангажирате за някакъв определен случай, мис Дангерфийлд? Ако имате такова намерение…
— Не, не, в никакъв случай. Бих желала да говоря с вас за нещо, в което вие представяте друг човек.
— Но седнете — подкани я Мейсън. — Цигара?
— Благодаря, ще запаля.
Мейсън н предложи цигара, сам взе една и подаде най-напред огън на посетителката.
Мис Дангерфийлд се отпусна в голямото кресло, погледна Мейсън с одобрителен поглед през дима на цигарата и каза направо, без увод:
— Мистър Мейсън, вие вършите някаква работа за мистър Джон Л. Уитерспоон.
— Какво ви дава основание за това твърдение? — понита Мейсън.
— Не е ли вярно?
Мейсън се усмихна.
— Вие идвате при мен с едно твърдение и аз поставям един въпрос.
Тя се засмя.
— Е, тогава ще поднеса моето твърдение като въпрос.
— И аз също ще отговоря с въпрос.
Мис Дангерфийлд забарабани с лъжите си, елегантни пръсти върху облегалката на креслото, дръпна силно от цигарата, погледна Мейсън в лицето и каза с усмивка:
— Виждам, че в спор с един адвокат няма да стигна далеч, затова ще играят открити карти.
Мейсън се поклони.
— Моето име е мис Джордж Л. Дангерфийлд, както вече казах на секретарката ви. Но преди години името ми беше друго.
Мълчанието на Мейсън беше вежлива покана към нея да продължи.
Като някой, който неочаквано поднася новина, от която очаква експлозивно въздействие, тя каза:
— По-рано се наричах мис Дейвид Лейтуел.
Мейсън остана равнодушен.
— По-нататък — каза той.
— Изглежда тази информация изобщо не ви изненада — каза тя с тон, който издаваше разочарованието й.
— Един адвокат рядко трябва да изглежда изненадан — дори ако действително е така.
— Вие сте чуден човек — каза тя. В гласа й се долавяше леко раздразнение.
— Съжалявам — каза Мейсън, — но вие искахте да поставите картите си на масата — с леко движение той посочи бюрото си. — Масата е тук.
— Е, добре — започна тя. — Бях омъжена за Дейвид Лейтуел. Мъжът ми бе убит от Хорас Адамс. Двамата бяха партньори в Уинзсрбург.
— Кога стана убийството?
— През януари 1924 година.
— И какво стана с Адамс?
— Като че ли не знаете!
— Вие сте дошла, за да ми дадете някакви сведения или искате да измъкнете нещо от мен? — понита Мейсън.
За момент тя се замисли, погледна го открито и каза:
— По нещо и от двете.
— Да приемем, че сте променила целта на посещението си и просто се опитвате да ме информирате.
Мисис Дангерфийлд се засмя.
— Убийството, както споменах, стана в началото на 1924 година. Хорас Адамс беше обесен през май следващата година. Хорас също беше женен, жена му се наричаше Сара. Имаха син, Марвин, който но време на убийството беше на около две години, значи на три, когато беше екзекутиран баща му. Мисля, че Сара изобщо не можеше да ме понася. Тя живееше само за мъжа си и сина си. Аз обаче гледах по друг начин на живота, тъй като нямах дете и бях хубава. Обичах да има шум около мен, обичах нощния живот, а това не се харесваше на Сара. Тя смяташе, че една омъжена жена трябва да принадлежи само на семейството си. Оттогава са изминали повече от двадесет години и възгледите за семенния живот междувременно са се изменили. Споменавам за това само за да ви покажа, че със Сара не се разбирахме много, макар че отстрани всичко между нас изглеждаше наред.
— Мъжете знаеха ли, че вие не сте в добри отношения с мисис Адамс? — попита Мейсън.
— За Бога, не! За тях това беше незабележимо — изразяваше се в някои дребни неща, които се забелязват само от жените. Повдигане на веждите в определен момент, начинът, по който тя поглеждаше дрехата, която носех и други подобни дреболии.
— Добре — каза Мейсън. — Значи вие взаимно не изпитвахте симпатии една към друга. И какво се получи?
— Не съм казала това — отговори тя. — Казах само, че Сара не можеше да ме понася. На мен тя съвсем не ми беше несимпатична. Съжалявах я. После стана убийството и аз никога не бих могла да простя на Хорас Адамс, ако още беше жив, за това, което той каза, за да отклони подозрението от себе си.
— Какво беше това? — попита Мейсън.
— Той убил Дейвид и закопал трупа му в мазето на фабриката, като след това отново циментирал пода. Тогава само знаех, Че Дейвид е изчезнал. Хорас ми телефонира и ми обясни, че са възникнали трудности във връзка с някакви патенти, поради което мъжът ми е трябвало бързо да замине за Рино. Той сам щял да ми пише, щом има постоянен адрес, и да ми съобщи колко време ще трябва да остане там.
— Не ви ли смути фактът, че той е отпътувал тъкмо за Рино? — попита Мейсън.
— Ако трябва да отговоря честно, да.
— Защо? Защото може би е проявявал интерес към някаква друга жена.
— Не тъкмо поради това. Но вие знаете какви неща се случват. Бяхме бездетни и аз обичах мъжа си, мистър Мейсън. Дори много. Сега след като поостарях, разбирам, че любовта не е всичко на света, но тогава мислех по друг начин. Грижех се за красотата си, защото знаех, че не можем да имаме деца и не исках да загубя мъжа си. Опитвах се да му дам всичко, каквото можеха да му предложат другите жени. Да бъда за него така пленителна както младите момичета, които той срещаше и които може би искаха да флиртувате него. Очите му трябваше да гледат само към мен. Аз живеех съвсем по свой начин за моя мъж, както Сара за своя, но тя имаше дете и това беше голяма разлика.
— Продължавайте, моля — каза Мейсън.
— Искам да бъда съвсем откровена с вас, мистър Мейсън. Може би в мен имаше и малко ревност — към Сара Адамс. Тя можеше да си позволи ръцете й да бъдат грапави и груби. Ако четиримата отивахме в ресторант, тя изглеждаше съвсем не на мястото си. Личеше й, че е домакиня, която обикновено прекарва следобедите с детето си и сега набързо е облякла неделните си дрехи. Виждаше се, че нощният живот е чужд за нея. Но мъжът й я обичаше силно и вярно, а това можеше да забележи всеки, който ги види заедно.
— Въпреки комплиментите към вас, че сте много хубава? — попита Мейсън.
— А, това! — мисис Дангерфийлд почука с пръсти. — Той гледаше на мен като на всяка друга жена, като една хубава декорация. Той оценяваше една хубава жена като хубава картина или нещо подобно, но
