истинският му поглед беше насочен към собствената му жена. Когато я погледнеше, веднага проличаваше, че при нея той се чувства доволен, сигурен и щастлив.
— А вашият мъж не гледаше по същия начин на вас? — попита Мейсън.
— Не.
— А защо не?
— Той имаше съвсем друг характер. Той просто би ме оставил, ако дойдеше някоя, която е по-хубава от мен. Така аз си поставих задачата да бъда винаги начело на процесията. Това е всичко.
— Разбирам.
— Не съм много сигурна, че разбирате всичко. За тази цел трябва да знаете какво мислят и чувстват жените при такива ситуации. Струваше ми доста усилия и изпитвах постоянен страх. Страх, че мога да бъда изместена и да не бъда повече на върха.
— Поради това, като чухте, че мъжът ви е заминал за Рино…
— Уплаших се — призна тя. — И след като той не ми се обадя, почти полудях. Случайно имам познат в Рино, когото помолих с телеграма да попита във всички хотели и да разбере къде живее Дейвид… и дали е сам.
— И?
— Когато чух, че Дейвид не се е регистрирал в никой от хотелите, отидох при Хорас Адамс, за да го накарам да говори. Той ми отговаряше уклончиво, държеше се неспокойно и аз разбрах, че ме лъже или иска да скрие нещо. След като продължих да настоявам, той ми каза, че Дейвид е избягал с друга жена.
— Как се казваше тя? — попита Мейсън.
— Мисля, че няма смисъл да споменаваме името й тук.
— Защо не?
— Защото Дейвид изобщо не беше избягал с нея. Той изобщо не е имал нищо с нея. Хорас просто е измислил историята, за да прикрие убийството.
— Къде се намира сега тази жена?
— Боже мой, не знам! Бях забравила изобщо за нея. Мисля, че дори не съм я виждала, за мен тя беше само едно име. Навярно щях да се опитам да науча нещо по-конкретно за нея, ако не беше ми направило впечатление особеното поведение на Хорас. Обърнах се към полицията и скоро тя установи, че Хорас Адамс лъже и всъщност той е убил мъжа ми. Не съм сигурна, но мисля че Хорас щеше да избегне смъртното наказание, ако беше казал истината.
— И как в действителност са се разиграли нещата?
— Изглежда двамата са се скарали ужасно за нещо във фабриката и в яда си Хорас е нанесъл смъртоносен удар на мъжа ми. След това го е обзел страх, знаел е, че не може да остави трупа да лежи така. Вместо да се обади в полицията и да признае какво се е случило, той изчакал да се стъмни, изкопал дупка в циментовия под, поставил в нея Дейвид, засипал дупката, като отгоре положил нов пласт бетон. После нахвърлил различни отпадъци. И през цялото време аз вярвах, че мъжът ми е отпътувал внезапно за Рино.
— Колко време измина, преди у вас да се появят подозрения? — попита Мейсън.
— Може би три-четири дни. Мисля, че бяха изминали пет дни, когато Хорас ми каза, че мъжът ми е избягал с тази жена… и след това моят познат ми съобщи, че Дейвид не е в Рино.
Мейсън се облегна назад и затвори очи, като че ли се опитваше да намери някаква връзка между тези отдавнашни събития.
— А сега продължете, мисис Дангерфийлд, кажете ми всичко, което смятате, че е от значение.
— Ужасно е, когато бъде убит човек, когото сте обичал. Първоначално бях като парализирана от ужас и след това… след това ме обзе силна омраза към Хорас Адамс и жена му. И, вярвам, бих намразила и сина им, ако ми беше дошло на ум за него. Не чувствах никаква милост или състрадание. Когато съдебните заседатели обявиха „виновен“ и разбрах, че Хорас Адамс е осъден на смърт, ме обхвана луда радост. Излязох и отпразнувах присъдата, съвсем сама.
— Значи и към мисис Адамс не изпитвахте никакво състрадание? — попита Мейсън, все още със затворени очи.
— Никакво. Казах, че я мразех. Към никого не изпитвах състрадание. Сама бих сложила примката на врата на Хорас Адамс. Помолих съда да ми позволи да присъствам на екзекуцията, но ми отказаха.
— Защо искахте да присъствате?
— За да мога в последния момент да му извикам: „Убиец“! За да достигнат думите ми до ушите му в момента, в който се пречупва вратът му. Казах ви вече, че в омразата си бях загубила разсъдък. Въобще съм много раздразнителна, мистър Мейсън.
Адвокатът отвори очи, погледна посетителката и каза:
— Да, мога да се поставя на вашето място.
— Разказах ви всичко това, за да можете да разберете сегашното ми положение — каза мисис Дангерфийлд.
— И на какво трябва да обърна внимание от вашето сегашно положение?
— Че всъщност едва сега разбирам, колко неправилно съм се държала.
— И съжалявате за това?
— Не за омразата ми към Хорас — каза тя. — Не, него бих могла да удуша със собствените си ръце. Бях доволна, че неговият адвокат водеше защитата толкова неумело и се стигна до смъртна присъда. Ако Хорас се беше придържал към истината, щеше да избегне смъртната присъда, но с упоритите си опити да прикрие всичко… Но да не говорим повече за това, защото искам да ви кажа и за Сара.
— Какво ще ми кажете за нея?
— Навярно доста изтормозих тази жена. Опитах се да задържа парите, които й се падаха като дял от фирмата. Във всяко отношение бях подла към нея. Сара взе колкото можеше пари и изчезна. Естествено заради момчето. Това беше единственото правилно решение за нея. Тя нямаше много пари, само малка сума и аз никога не научих къде е заминала. Никой не узна това. Тя заличи слелите си много грижливо. Синът й беше още много малък, за да запази някакъв спомен от случилото се. Тя е искала да го възпита, без той да узнае, че баща му е екзекутиран като убиец.
— Настина ли не знаете къде е заминала? — попита Мейсън. Мисис Дангерфийлд се усмихна и каза:
— Не се правете на толкова невинен, мистър Мейсън. Разбира се, сега знам. Заминала е за Калифорния. Там е работила тежка работа. Твърде тежка. Погрижила се е синът й да получи много добро възпитание. Той винаги е вярвал, че баща му е загинал при автомобилна катастрофа и че няма никакви други роднини. Тя е внимавала много синът й да не научи нищо за по-раншния си живот и да не се среща с никой, който би могъл да му разкрие нещо. Всичко това е направила великолепно и се е жертвала за тази цел. В крайна сметка толкова се е преуморила, че заболяла от туберкулоза. Преди четири или пет години се преместила в Ред Ривър. Там хората я обичали много. Но вместо да си почине, тя продължила да работи. Ако е била постъпила в болница, сигурно са щели да я излекуват, но тя искала да издържа сина си докато учи и затова продължила да работи. В края на краищата повече не била в състояние.
— И след това? — попита Мейсън.
— След това умряла.
— И откъде знаете всичко това?
— Заех се да установя всичко — каза мисис Дангерфийлд.
— Защо?
— Защото, не знам дали ще ми повярвате, имах угризения на съвестта.
— Откога?
— От дълго време. Но това чувство ме завладя съвсем силно, когато някой ангажира детектив, който започна да проучва тези неща.
— Кой го ангажира?
— Не знам. Отначало мислех, че е самата Сара. Беше някой, който живееше в Ел Темпло, но не можах да открия кой.
— А сега защо идвате при мен?
— Защото мисля, че вие знаете кой стои зад това.
